Влязох с нея; тя ме беше хванала през кръста. Поднесоха закуска от плодове, масапан, сладко. Строгият архидякон започна да ме хвали, но тя го прекъсна с думите:
— Не са били прави, не са били прави, знам…
Строгият архидякон се опита да продължи, но игуменката го прекъсна отново.
— Как са могли да не я искат? Тя е самата скромност и самата кротост; казват, че била и много надарена…
Строгият архидякон се опита да продължи. Игуменката пак го прекъсна, като ми пошушна на ухото:
— Обичам ви до полуда и когато тези педанти си излязат, аз ще повикам нашите сестри и вие ще ни изпеете нещичко, нали?…
Досмеша ме. Строгият г-н Ебер бе малко смутен; двамата му млади помощници се усмихваха на моето и неговото объркване. Г-н Ебер обаче бързо си възвърна характера и обичайните маниери, нареди й рязко да седне и да млъкне. Тя седна, но не се чувствуваше удобно, въртеше се непрекъснато, чешеше се по главата, оправяше дрехата си там, където всичко бе наред, прозяваше се. А в това време архидяконът важно и смислено говореше за манастира, от който идвах, за неприятностите, които бях преживяла там, за дома, в който влизам, и моите задължения към хората, които ми бяха помогнали. На това място аз погледнах г-н Манури, той наведе очи. Тогава разговорът стана по-общ. Тягостното мълчание, наложено на игуменката, бе прекратено. Приближих се до г-н Манури и му благодарих за услугите, които ми бе направил; треперех цяла, запъвах се, не знаех как да изразя своята благодарност. Моето смущение, моята обърканост, моето умиление — защото аз наистина бях трогната, — смесицата от сълзи и радост, цялото ми поведение беше за него по-красноречиво от всичко, което можех да кажа и да направя. Неговият отговор не беше по-гладък от моето слово; той бе също така смутен, както и аз. Не зная какво ми каза, но чух, че ще се чувствува възнаграден, ако е успял да смекчи съдбата ми, че ще си спомня онова, което бе направил, с още по-голямо удоволствие от мен, че много съжалява, загдето неговите задължения го задържат в Париж и той не ще има възможност да посещава често манастира в Арпажон, но се надява, че г-н архидяконът и г-жа игуменката ще му разрешат да се осведомява за моето здраве и за положението ми.
Архидяконът не чу последните му думи, но игуменката отговори:
— Винаги когато пожелаете, господине. Тя ще прави каквото иска; ние ще се опитаме да излекуваме мъката, която са й причинили.
А след това съвсем тихо ми каза:
— Дете мое, значи, ти наистина много си страдала. Но как тези твари в „Лоншан“ са имали смелостта да те малтретират? Аз познавам твоята игуменка, заедно бяхме пансионерки в „Пор-Роаял“; тя беше черната овца на всички. Ще имаме време да се видим, ти ще ми разкажеш всичко…
Тя бе взела ръката ми и леко я потупваше. Помощниците на архидякона също ме поздравиха. Беше вече късно; г-н Манури се сбогува с нас. Архидяконът и неговите спътници отидоха у г-н ***, сеньор на Арпажон, където бяха поканени. Останах сама с игуменката, но това не продължи дълго. Всички монахини, всички послушнички, всички пансионерки дотичаха при нас една през друга. За миг бях заобиколена от около стотина души. Не знаех кого да слушам и на кого да отговарям; това бяха най-различни лица и какви ли не приказки. Забелязах обаче, че не бяха недоволни нито от отговорите ми, нито от самата мен.
Когато тази досадна конференция свърши и първото любопитство бе задоволено, навалицата намаля. Игуменката отпрати останалите и сама дойде в моята килия. Тя по свой начин ме запозна с всичко, което се намираше там. Посочвайки иконостаса, каза:
— Тук моята малка приятелка ще се моли на бога. Искам там, където ще коленичи, да се постави възглавничка, за да не се наранят нежните й колене. О, съдът за светена вода е съвсем празен. Тази сестра Дороте винаги забравя нещо. Опитайте креслото, вижте дали ви е удобно…
Тя ме настани в креслото, опря главата ми върху облегалката и ме целуна по челото. После отиде към прозореца, за да провери дали рамките лесно се вдигат и смъкват, отиде до леглото, отмахна завесите и ги спусна отново, за да види добре ли се затварят. Прегледа покривките:
— Добри са.
Пое възглавницата, разпухка я и ми каза:
— Тази скъпа глава ще се чувствува много добре върху нея… Чаршафите не са много фини, но с това разполагаме… Дюшеците са добри.
Като направи всичко това, тя дойде при мен, целуна ме и ме остави. Докато траеше тази сцена, аз си казвах: „Ех, че лудо създание!“ и си предричах и добри, и лоши дни.
Читать дальше