Дьони Дидро - Монахинята

От името на всички протестира игуменката, която заяви, че никой не ме е докоснал. Главният викарий отново постави края на епитрахила върху главата ми. Монахините искаха да ме доближат, но той им даде знак да се отдалечат и ме попита отново дали се отричам от сатаната и от неговите дела.

— Отричам се, отричам се — отговорих аз твърдо.

Той накара да донесат едно разпятие и ми предложи да го целуна. Аз целунах краката, ръцете и раната под ребрата на Христа. Той ми нареди да се помоля на висок глас. Аз поставих разпятието на земята и казах, коленичила:

— Господи, спасителю мой, ти, който умря на кръста, за да изкупиш моите грехове и греховете на целия човешки род, аз се прекланям пред теб. Нека и върху мен се разпростре опрощението, което ти измоли за човешкия род със своите страдания; нека и върху моята глава падне и ме пречисти капка от кръвта, която ти проля за нас. Прости ми, господи, както прощавам на всичките си врагове…

След това той ми каза:

— Изповядайте вярата си! — И аз го сторих.

— Изповядайте любовта си! — И аз го сторих.

— Изповядайте надеждата си! — И аз го сторих.

— Изповядайте своето милосърдие! — И аз го сторих.

Не си спомням изразите, с които си послужих, но те очевидно са били прочувствени, защото в очите на няколко монахини и на двамата млади свещеници се появиха сълзи, а архидяконът ме попита учудено къде бях научила тези молитви. Аз му отговорих:

— Те идват от дълбочината на моето сърце. Това са мои мисли, мои чувства. Нека бог, който ни чува навсякъде и присъствува върху този олтар, бъде мой свидетел. Аз съм християнка и съм невинна. Ако съм извършила някои грешки, единствен бог ги знае и единствен той има право да ме съди за тях и да ме наказва!…

При тези думи той хвърли страшен поглед към игуменката.

Останалата част от тази церемония, по време на която бяха оскърбили божието величие, осквернили най-светите неща и измамили представителя на черквата, приключи. Монахините се оттеглиха, с изключение на игуменката, на мен и на младите свещеници. Архидяконът седна и като взе в ръка документа, който му бяха изпратили срещу мен, прочете го високо и започна да ми задава въпроси по отделните точки.

— Защо не се изповядвате? — полита ме той.

— Защото не ми позволяват.

— Защо не се доближавате до светото причастие?

— Защото не ми позволяват.

— Защо не присъствувате нито на литургия, нито на другите божествени служби?

— Защото не ми позволяват.

Игуменката се опита да вземе думата, но той й каза с присъщия нему тон:

— Мълчете, госпожо… Защо излизате нощем от своята килия?

— Защото ме лишиха от вода, от кана за вода и от всички съдове, необходими, за да задоволи човек природните си нужди.

— Защо през нощта във вашето отделение и във вашата килия се чува шум?

— Защото се стараят да ме лишат от почивка.

Игуменката пак се опита да говори. Той за втори път й каза:

— Госпожо, казах ви да мълчите. Ще отговаряте, когато ви попитам… Какъв е случаят с монахинята, която са изтръгнали от ръцете ви и са намерили паднала възнак на земята в коридора?

— То бе последица от ужаса, който й бяха внушили срещу мене.

— Тя ваша приятелка ли е?

— Не, господине.

— Никога ли не сте влизали в нейната килия?

— Никога.

— Никога ли не сте вършили нещо неприлично било с нея, било с други?

— Никога.

— Защо ви бяха вързали?

— Не зная.

— Защо вашата килия не се затваря?

— Защото счупих ключалката.

— Защо я счупихте?

— За да я отворя и да присъствувам на черковната служба на Възнесение господне.

— Значи, този ден вие сте били в черквата?

— Да, господине.

Игуменката каза:

— Господине, това не е вярно. Цялата общност…

Аз я прекъснах:

— … ще удостовери, че вратата за хора беше заключена, че те ме намериха простряна за молитва в притвора на черквата, пред тази врата, вие им наредихте на излизане да стъпват върху мен и някои го направиха. Аз им прощавам, и на вас също, госпожо, задето така наредихте; не съм дошла да обвинявам, а да се защищавам.

— Защо не носите нито разпятие, нито молитвена броеница?

— Защото ми ги взеха.

— Къде е вашият молитвеник?

— Взеха ми го.

— Но как се молите?

— Моля се с ума и със сърцето си, макар че ми забраниха да се моля.

— Кой ви забрани това?

— Госпожата.

Игуменката пак искаше да каже нещо.

— Госпожо, вярно ли е, или не е вярно, че вие сте й забранили да се моли, кажете да или не!

— Аз мислех и имах основание да мисля…