Дьони Дидро - Монахинята

В това време игуменката и нейните помощнички се върнаха. Те ме намериха по-окопитена, отколкото очакваха и искаха. Изправиха ме, завързаха с моето було лицето ми; две ме хванаха под ръка, третата ме блъскаше отзад, а игуменката ми нареди да вървя. Вървях, без да виждам къде отивам, но бях убедена, че ме водят на смърт, и си казах: „Господи, бъди милостив към мен! Господи, не ме изоставяй! Господи, прости ми, ако съм те оскърбила!“

Пристигнах в черквата. Там главният викарий бе отслужил литургия. Цялата общност беше събрана. Забравих да ви кажа, че когато стигнах до вратата, трите монахини, които ме водеха, притискаха и блъскаха грубо, си дадоха вид, че трудно се справят с мен, и ме влачеха за ръцете, докато други ме дърпаха назад, за да оставят впечатлението, че се съпротивявам и не искам да вляза в черквата; а това не беше вярно. Поведоха ме към стъпалата на олтара; аз едва се държах на краката си. Блъскаха ме да коленича, сякаш аз отказвах да го сторя; държаха ме, като че ли аз имах намерение да бягам. Изпяха „Veni, Creator“; светото причастие беше изложено; последва благословът. В този момент, когато всички навеждат благоговейно глава, монахините, които ме държаха за ръцете, си дадоха вид, че насила навеждат главата ми, а другите ме натискаха за раменете. Аз чувствувах всички тези движения, но не можех в никакъв случай да разбера тяхната цел. Най-после всичко се изясни.

След благословията главният викарий сне дрехата, с която бе отслужил литургията, остана само с епитрахила и пристъпи към стъпалата пред олтара, където бях коленичила. Той стоеше между двамата свещеници, с гръб към олтара, където бе изложено причастието, и с лице към мен. Приближи се и ми каза:

— Сестра Сюзан, станете.

Сестрите, които ме държаха, ме изправиха рязко; други ме заобикаляха и ме държаха през кръста, сякаш се страхуваха, че ще избягам. Той прибави:

— Развържете я.

Не го послушаха; даваха си вид, че е неудобно или дори опасно да бъда оставена на свобода. Но аз ви казах вече, че този човек беше рязък. Той повтори с твърд и решителен глас:

— Развържете я.

Подчиниха се. Щом почувствувах ръцете си свободни, от гърдите ми се изтръгна мъчителен и остър стон, който го накара да пребледнее, а лицемерните монахини край мен се отдръпнаха престорено изплашени. Той се овладя. Сестрите отново се приближиха, уж треперейки. Стоях неподвижна и той ме попита:

— Какво ви е?

Отговорих му само като протегнах двете си ръце. Въжето, с което ги биха завързали, се беше впило в месата, ръцете ми бяха тъмнолилави от застоялата кръв. Той разбра, че моят стон иде от внезапната болка, която ми бе причинило нормализирането на кръвообращението.

— Махнете й булото — каза той.

Без да забележа, те го бяха зашили на много места за дрехата. Ето защо употребиха толкова суетене и грубост за нещо, което не изискваше никакви усилия. Викарият трябваше да се убеди, че аз съм или луда, или обладана от силите на ада. Те обаче така настървено дърпаха, че в края на краищата конецът се скъса на няколко места, а на други и булото, и дрехата се раздраха. Тогава всички ме видяха. Аз имам интересно лице. Дълбокото страдание го беше съсипало, без да му отнеме изразителността. Гласът ми затрогва: чувствува се, че говоря истината. Тези качества предизвикаха състрадание у младите помощници на архидякона. Що се отнася до самия него, това чувство му беше чуждо. Той беше справедлив, но не и чувствителен: беше от онези нещастно създадени хора, които служат на добродетелта, без да изпитват сладост от това. Те правят добро от съзнанието за дълг, така както умът им повелява. Той постави края на своя епитрахил върху моята глава и каза:

— Сестра Сюзан, вярвате ли в бог-отец, бог-син и светия дух?

— Вярвам — отговорих аз.

— Вярвате ли в нашата майка, светата църква?

— Вярвам.

— Отричате ли се от сатаната и неговите дела?

Вместо отговор аз внезапно залитнах напред, изпищях и краят на епитрахила се плъзна от главата ми. Той се смути, двамата му помощници пребледняха, едни от сестрите побягнаха, други, които седяха по скамейките, се втурнаха към изхода, вдигайки колкото се може по-голям шум. Той им даде знак да се успокоят; но ме гледаше вторачено, очаквайки нещо необикновено. Успокоих го, като казах:

— Няма нищо, господине. Една от тези монахини ме убоде силно с нещо остро. — Аз вдигнах ръце и очи към небето и прибавих, обливайки се в сълзи: — Нараниха ме в момента, когато вие ме попитахте дали се отричам от сатаната и от неговите дела, и аз разбирам защо…