Дьони Дидро - Монахинята

— Нещастнице! Как смеете да ми предлагате подобно нещо?

— Съвет, който една добра и мъдра и гуменка би трябвало да приложи спрямо всички, за които манастирът е затвор; а за мен той е хиляди пъти по-страшен от онези, в които затварят злосторниците. Аз трябва или да изляза оттук, или да загина… Госпожо — казах аз сериозно, със спокоен поглед, — чуйте ме: ако законите, до които се отнесох, излъжат моето очакване и подтиквана от отчаянието, което ми е прекалено добре известно… Тук имате един кладенец… Манастирът има прозорци, навсякъде има стени… Дреха, която човек може да нареже на ленти… Ръце, които могат да послужат…

— Спрете, нещастнице! Карате ме да изтръпвам. Как! Нима вие бихте могли…

— Тъй като не мога да използувам нищо, което внезапно слага край на житейските страдания, бих могла да връщам храната. Човек сам решава дали ще пие и ще яде, или не… Ако след всичко, което ви казах, аз намеря сили… а вие знаете, че не ми липсва смелост и че понякога тя е по-необходима, за да живееш, отколкото да умреш… представете си второто пришествие и кажете коя ще бъде по-виновна пред божия съд — игуменката или нейната монахиня?… Госпожо, аз не искам и никога нищо не ще искам от манастира. Избавете ме от едно престъпление, избавете себе си от продължителните угризения на съвестта: нека помислим заедно…

— Вие ум нямате, сестра Сюзан! Да изменя на своето първо задължение, да подпомогна едно престъпление, да споделя едно светотатство!

— Истинското светотатство, госпожо, аз върша всеки ден, осквернявайки чрез своето презрение свещените дрехи, които нося. Отнемете ми ги, аз не съм достойна за тях. Накарайте да потърсят в селото дрипите на най-бедната селянка и нека оставят открехната пред мен вратата на манастира.

— И къде ще идете, за да ви бъде по-добре?

— Не зная къде ще ида, но човек е зле само там, където бог не го иска, а бог не ме иска тук.

— Вие нямате нищо.

— Вярно е, но за мен бедността не е най-страшното нещо.

— Побойте се от безобразията, до които тя води.

— За мен миналото е гаранция за бъдещето. Ако бях пожелала да се вслушам в гласа на престъплението, сега щях да бъда свободна. Но ако ми е писано да изляза от този дом, то ще бъде или с ваше съгласие, или по силата на закона. Можете да избирате…

Този разговор бе продължил доста. Когато си го припомних, аз се изчервих от смешните и необмислени неща, които бях казала и направила, но беше много късно. Игуменката продължаваше да възклицава: „Какво ще кажат хората! Какво ще кажат нашите сестри!“, когато камбаната, която призоваваше всички за молитва, ни раздели. На излизане тя ми каза:

— Сестра Сюзан, вие отивате в черквата, поискайте от бога да се докосне до вас и да ви върне духа, който подобава на вашия сан. Попитайте съвестта си и повярвайте в това, което ще ви каже: не е възможно тя да не ви упрекне в нищо. Освобождавам ви от пеене.

Слязохме почти заедно. Службата свърши. В края на службата, когато всички сестри щяха вече да се разделят, тя удари върху своя молитвеник и ги задържа.

— Сестри — каза тя, — приканвам ви да коленичите пред олтарите и да измолите божието милосърдие за една монахиня, от която той се е отвърнал, която е загубила благочестието и любовта към монашеството и е готова да извърши постъпка, светотатствена пред бога и срамна пред хората.

Не бих могла да ви опиша общата изненада. Само за миг всяка една бе успяла, без да мръдне, да обходи с поглед лицата на своите другарки, мъчейки се да открие виновницата по нейното смущение. Всички коленичиха, навели ниско глави, и започнаха да се молят наум. След известно време, което продължи доста дълго, главната монахиня запя тихо „Veni, Creator“ 4 4 Ела, създателю (лат.) — Б.пр. и всички продължиха тихо да й пригласят. Последва второ мълчание; главната монахиня чукна върху аналоя и всички излязоха.

Оставям на вас да си представите приказките, които плъзнаха из целия манастир: „Коя е? Коя може да бъде? Какво иска да направи?…“ Тези подозрения не продължиха дълго. Моята молба бе започнала да нашумява сред обществото. Посещаваха ме много хора: едни ме упрекваха, други ме съветваха; едни одобряваха постъпката ми, други ме осъждаха. Можех да се оправдая само по един начин — като разкажа за поведението на родителите си, но сам разбирате, че по този въпрос аз трябваше да бъда много внимателна. Само пред няколко души, които останаха искрено привързани към мене, и пред господин Манури, който се беше заел с моя случай, аз можех да разкрия всичко. Когато ме обземаше страх от мъките, които ме заплашваха, аз си представях с целия й ужас подземната килия, в която бях хвърлена веднъж; знаех какво могат разярените монахини. Споделих своите опасения с господин Манури; той ми каза: