Дьони Дидро - Монахинята

Държах се много внимателно: смятах, че мога да отговарям за себе си. Срещнах се с баща си, той говори с мен студено; видях майка си, тя ме целуна. Получих поздравителни писма от сестрите си и от много други. Разбрах, че словото ще произнесе някой си господин Сорнен, викарий от „Сен-Рош“, а господин Тиери — канцлер на университета — ще приеме моя обет. Всичко вървя добре до вечерта преди големия ден с едно изключение. Когато научих, че церемонията ще се извърши тайно, че много малко хора ще присъствуват и вратата на черквата ще бъде отворена само за роднините, аз извиках чрез вратарката всички съседи, приятели и приятелки, разрешиха ми да пиша на няколко познати. Всички тези хора, които в манастира не очакваха, се явиха. Наложи се да ги пуснат вътре. Събра се горе-долу толкова публика, колкото бе необходимо за моя проект.

О, господине, каква нощ бе последната преди церемонията! Аз не легнах, стоях седнала в леглото си. Виках бога да ми помогне. Протягах ръце към небето и го призовавах за свидетел срещу насилието, което извършваха над мен. Представях си своята роля в подножието на олтара — младо момиче протестира високо срещу един акт, с който привидно се е съгласило, — скандала сред присъствуващите, отчаянието на монахините, яростта на моите родители. „Господи! Какво ще стане с мен…?“ При тези думи почувствувах обща слабост и припаднах върху възглавницата си. Тази слабост бе последвана от тръпки по цялото тяло, коленете ми се удряха едно о друго, зъбите ми тракаха. След това пламнах цялата в огън. Умът ми се замъгли. Не помня нито да съм се събличала, нито да съм излизала от килията си. Намерили ме по нощница, просната пред вратата на игуменката, неподвижна и полумъртва. По-късно научих тези неща. Занесли ме обратно в килията. На заранта леглото ми бе заобиколено от игуменката, майката на послушничките и онези, които наричат сестри-помощнички. Бях твърде съкрушена. Зададоха ми няколко въпроса. От отговорите ми разбраха, че аз нямам представа за станалото, и те нищо не ми казаха за него. Попитаха ме как се чувствувам, дали държа на своето свято решение, дали чувствувам сили да понеса умората на деня. Отговорих, че да, и противно на тяхното очакване редът не бе разстроен с нищо.

Всичко беше наредено от вечерта. Удариха камбаните, за да съобщят на цял свят, че предстои да направят една нещастница. Сърцето ми отново затупа. Дойдоха да ме украсят — този ден е ден на грижлив тоалет; сега, когато си спомням всички тези церемонии, ми се струва, че в тях има нещо тържествено и много трогателно за една млада невинна девойка, която няма никакво друго влечение. Заведоха ме в черквата; там бе отслужена литургия. Добрият викарий, който подозираше у мен смирение, каквото въобще не изпитвах, ми държа дълга проповед, в която всяка дума беше безсмислица; имаше нещо много нелепо във всичко, което той говореше за моето щастие, за божията благодат, за моята смелост, моето усърдие, моята вяра и за всички красиви чувства, с които предполагаше, че съм изпълнена. Противоречието между неговата възхвала и постъпката, която се готвех да извърша, ме смути. Преживях моменти на несигурност, но те бяха краткотрайни. Само почувствувах още по-добре, че ми липсва всичко необходимо, за да бъда добра монахиня. Страшният момент обаче настъпи. Когато трябваше да отида там, където щях да произнеса обета на своето покалугеряване, краката ми отказаха да се движат; две от моите другарки ме хванаха под ръка; бях обронила глава върху една от тях и те ме влачеха. Не зная какво ставаше в душата на присъствуващите, но те виждаха една млада умираща жертва, която водят към олтара, и от всички страни се носеха въздишки и ридания, всред които, сигурна съм, липсваха тези на баща ми и на майка ми. Всички бяха прави; млади хора бяха са качили на столовете, държаха се за железата на оградата. Настъпи дълбока тишина, когато свещеникът, който ръководеше церемонията, ми каза:

— Мари-Сюзан Симонен, обещавате ли да казвате истината?

— Обещавам.

— По собствена воля и по собствено желание ли сте тук?

Отговорих: „Не“, но онези, които ме придружаваха, отговориха вместо мен: „Да.“

— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?

Поколебах се за миг; свещеникът изчака. Тогава отговорих:

— Не, господине.

Той повтори:

— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?

Отговорих му с по-уверен глас:

— Не, господине, не.