Дьони Дидро: Монахинята

Дойде обаче денят, когато трябваше да покажа дали знам и мога да удържа дадената пред себе си дума. Една сутрин, след черковната служба, при мен влезе игуменката. Тя държеше в ръка писмо. Лицето й беше самата тъга и покруса; ръцете й висяха безпомощно, като че ли не намираше сила, за да вдигне това писмо; тя ме гледаше, в очите й сякаш имаше сълзи. Мълчеше, мълчах и аз. Тя чакаше да заговоря първа; бях готова да го сторя, но се въздържах. Попита ме как се чувствувам, каза, че този ден службата е продължила много, че аз съм се прокашляла, че й се струвам неразположена. На всичко това аз отговарях:

— Не, скъпа майко.

Тя продължаваше да държи писмото в увисналата си ръка. Докато задаваше тези въпроси, тя го остави върху коленете си и ръката й отчасти го закри. Накрая, след като се повъртя около няколко въпроса, отнасящи се до баща ми и майка ми, и като видя, че не я питам какъв е този лист, тя ми каза:

— Ето едно писмо…

При тези думи почувствувах как сърцето ми изтръпва и засричах с разтреперани устни:

— От майка ми ли е?

— Познахте. Ето четете…

Аз се посъвзех, поех писмото и зачетох началото доста спокойно, но колкото повече напредвах, страхът, възмущението, гневът, отвращението, различни страсти се редуваха в мен, гласът ми се менеше, менеше се лицето ми, меняха се и движенията, които правех. Ту едва държах хартията, ту я сграбчвах така, сякаш исках да я разкъсам, ту я стисках силно, сякаш исках да я смачкам и да я хвърля далеч от себе си.

— Е, добре, дете мое, какво ще отговорим на това?

— Вие знаете, госпожо.

— Не, разбира се, не зная. Времената са трудни, семейството ви е претърпяло загуби, работите на вашите сестри не са наред — и двете имат по много деца; вашите са изчерпали всичките си възможности, за да ги омъжат, сега се разоряват, за да им помагат. Няма никаква възможност да ви устроят както и да било. Вие станахте послушница, това също е свързано с разходи; със своята постъпка сте им внушили известни надежди; слухът, че скоро ще станете монахиня, вече се е разчул сред обществото. Впрочем вие винаги можете да разчитате на моята помощ. Аз никога никого не съм примамвала насила; монашеството е нещо, към което бог ни приканва, и много опасно е човек да смесва своя глас с неговия. Аз няма да се опитвам да говоря на сърцето ви, ако божията милост не му казва нищо; до днес на съвестта ми не тежи нещастието на никоя друга сестра; нима бих започнала с вас, дете мое, вие, която сте ми така скъпа? Аз не съм забравила, че първите стъпки направихте по мое внушение, и не ще позволя да злоупотребят с това, за да ви накарат да действувате против волята си. Така че нека видим заедно, нека се посъветваме. Искате ли да станете монахиня?

— Не, госпожо.

— Не чувствувате никакво влечение към монашеското звание?

— Не, госпожо.

— Няма да се подчините на родителите си?

— Не, госпожо.

— Какво искате да станете?

— Всичко, освен монахиня. Не искам да бъда монахиня и няма да бъда.

— Е добре! Няма да бъдете, но нека съчиним един отговор до вашата майка…

Спряхме се на няколко идеи. Тя написа писмото, показа ми го и то пак ми се стори много добре съчинено. Междувременно при мен веднага изпратиха главния изповедник на манастира. Дойде и докторът, който ме беше подготвил духовно, когато станах послушница. Препоръчаха ме на майката на послушничките; имах среща с алепския епископ; трябваше да водя дълги спорове с разни набожни жени, които се намесиха в моята работа, без да ги познавам. Това бяха непрекъснати беседи с монаси и свещеници. Баща ми идва, сестрите ми писаха, майка ми се появи последна; аз устоявах на всичко. Въпреки това денят на моето покалугеряване беше определен. Направиха всичко възможно, за да получат съгласието ми, но когато видяха, че напразно го искат, решиха да минат без него.

От този момент аз бях отново затворена в килията си. Наложиха ми мълчание. Откъсната бях от целия свят, оставена сама на себе си; виждах ясно, че са решени да разполагат с мен без самата мен. Не исках да ставам монахиня, това бе решено; и всички истински или измислени ужаси, с които непрекъснато ме заплашваха, не можеха да ме разколебаят. Положението ми беше окаяно, не знаех колко може да продължи, но още по-малко знаех какво може да ми се случи, ако то изведнъж спре. Всред тази несигурност реших нещо, което вие ще прецените, господине, както намерите за добре. Не виждах вече никого, нито игуменката, нито майката на послушничките, нито другарките си. Накарах да съобщят на игуменката и се престорих, че съм склонна да приема волята на родителите си. Намерението ми бе обаче да сложа край на това преследване с блясък и публично да протестирам против насилието, което замисляха срещу мен. И така, аз казах, че те са господари на съдбата ми, че могат да разполагат с нея както желаят, че от мен се иска да стана монахиня и аз ще стана. Целият манастир заликува, отново бях обект на милувки, а заедно с тях и на ласкателства и съблазнителни обещания. Бог бил проговорил на сърцето ми; никоя друга не била създадена за съвършенство повече от мен; не било възможно да не стане така; всички отдавна го очаквали; човек не можел да изпълнява своите задължения така примерно и с такова усърдие, ако действително не е предназначен за това. Майката на послушничките никога не била имала ученичка с по-ясно изразено призвание. Тя била много изненадана от моето първоначално упорство, но винаги казвала на игуменката, че трябва да постоянствуват и това ще мине, че и най-добрите монахини са преживявали такива минути, че това били внушения на злия дух, който удвоявал своите усилия, когато бил на път да загуби плячката си, че аз съм щяла да му избягам, че пред мен вече имало само рози, че задълженията на монашеския живот щели да ми се сторят толкова по-леки, след като си ги бях представяла така пресилени, че това внезапно натягане на ярема било проява на божествената милост, която използувала този начин, за да го направи по-лек… Изглеждаше ми доста странно, че едно и също нещо идва и от бога, и от дявола, според това как им се иска да го разглеждат. В религията има много подобни обстоятелства и често пъти едни от онези, които ме утешаваха, ми казваха във връзка с моите мисли, че са ми внушени от сатаната, докато според други те бяха божии откровения. Едно и също зло идва или от бога, който ни го изпраща като изпитание, или от дявола, който ни изкушава.