Дьони Дидро - Монахинята

Той спря и ми каза:

— Дете мое, успокойте се и ме чуйте.

— Господине — отговорих му аз, — вие ме питате дали се обричам пред бога на целомъдрие, бедност и послушание. Чух ви добре и ви отговарям, че не.

После се обърнах към присъствуващите, сред които се беше надигнал доста силен шепот, и дадох знак, че искам да говоря. Шепотът стихна и аз казах:

— Господа, и особено вие, татко и мамо, призовавам ви всички за свидетели…

При тези думи една от сестрите спусна завесата пред решетката и разбрах, че е излишно да продължавам. Монахините ме заобиколиха, нахвърлиха се върху мен с упреци. Слушах ги безмълвна. Заведоха ме в моята килия, където ме заключиха.

Останала сама, аз се отдадох на размисли, започнах да успокоявам душата си; проследих отново постъпката си и не се разкаях за нищо. Видях, че след демонстрацията, която бях направила, не беше възможно да остана дълго време тук и може би нямаше да посмеят да ме върнат отново в манастир. Не знаех какво ще направят с мен, но не виждах нищо по-лошо от това да бъда монахиня въпреки волята си. Доста дълго време не чух нищо за никого. Онези, които ми носеха храна, влизаха, оставяха яденето на земята и си отиваха мълчаливо. След един месец ми дадоха светски дрехи. Съблякох манастирските; игуменката дойде и ми каза да я последвам. Последвах я до вратата на манастира. Там се качих в една кола, където майка ми ме чакаше сама. Седнах на предната седалка и каретата потегли. Известно време стояхме една срещу друга, без да говорим; държах очите си наведени, не смеех да я погледна. Не зная какво ставаше в душата ми. Изведнъж се хвърлих в краката й, наведох глава над коленете й, не казвах нищо, но хълцах и се задушавах. Тя грубо ме отблъсна. Аз не станах; от носа ми потече кръв. Сграбчих едната й ръка, макар тя да се дърпаше. Обливайки я със сълзите си и с кръвта си, която не спираше, опряла устни върху тази ръка, аз я целувах и й казвах: „Вие си оставате моя майка, аз си оставам ваше дете…“ Като ме отблъсна още по-грубо и издърпа ръката си от моите ръце, тя ми отговори:

— Изправете се, нещастнице, изправете се.

Послушах я, седнах отново на мястото си и покрих лицето си с качулката на връхната си дреха. Тя беше вложила толкова власт и твърдост в гласа си, че ми се стори необходимо да се скрия от погледа й. Сълзите и кръвта, която течеше от носа ми, се смесваха, спускаха се по ръцете ми и ме обливаха цялата, без да си давам сметка. Тя каза няколко думи, от които разбрах, че съм изцапала роклята и бельото й, а това й е неприятно. Пристигнахме вкъщи. Веднага ме отведоха в една малка стая, приготвена специално за мен. По стълбите аз отново се хвърлих в краката й, задържах я, ловейки се за дрехата й. Единственият резултат беше, че тя се извърна към мен и ме погледна: движението на главата, устата, очите й изразяваше възмущение, което вие разбирате по-добре, отколкото бих могла да ви го опиша.

Влязох в новия си затвор и в продължение на шест месеца всеки ден напразно молех за милостта да й говоря, да видя баща си или да им пиша. Носеха ми храна, обслужваха ме; един слуга ме придружаваше до черквата всеки празничен ден и ме затваряше отново. Четях, бродирах, плачех, понякога пеех; така минаваха дните ми. Поддържаше ме тайното чувство, че колкото и да е сурова, съдбата ми би могла да се промени. Но те бяха решили, че ще стана монахиня — и аз станах.

Тази безчовечност, това упорство от страна на моите родители затвърдиха у мен подозренията ми относно моя произход; не намирах друг начин, за да ги извиня. Майка ми очевидно се боеше да не поискам един ден делба на имотите, да не поискам своето законно право и да не поставя едно незаконородено дете наравно със законородените. Но онова, което бе само предположение, се превърна в сигурност.

Докато стоях затворена вкъщи, аз малко упражнявах религиозния ритуал. В навечерието на големите празници обаче ме изпращаха да се изповядвам. Казах ви, че майка ми и аз имахме един и същ изповедник. Аз говорех с него, обяснявах му колко сурово бе поведението й към мен от близо три години. Той го знаеше. С особено огорчение и обида се оплаквах от майка си. Този свещеник късно бе взел черковния сан и беше човечен. Той ме изслуша търпеливо и каза:

— Дете мое, вие трябва да съжалявате майка си, да я съжалявате, а не да я осъждате. Тя има добра душа; бъдете сигурна, че постъпва така въпреки волята си.

— Въпреки волята си, господине! А какво може да я принуждава? Нали тя ме е родила? Каква е разликата между мен и моите сестри?