Дьони Дидро - Монахинята

Тук ще опиша сцената, която се разигра между мен и този човек в каретата. Каква сцена! Какъв човек! Започвам да викам, кочияшът се намесва, иска да ми помогне. Ожесточен бой между кочияша и монаха.

Пристигам в Париж. Колата спира в една малка уличка, пред тясна врата, която се отваря към тъмна и мръсна алея. Стопанката на дома излиза да ме посрещне и ме настанява в една малка стаичка на най-горния етаж. Тук намирам строго необходимите мебели. Посещава ме жената, която живее на първия етаж.

— Вие сте млада, госпожице, сигурно скучаете. Влезте при мен. Ще намерите отбрана компания от мъже и жени. Не всички са прелестни като вас, но са млади, почти на вашата възраст. Ние разговаряме, играем, пеем, танцуваме, отдаваме се на най-различни забавления. Дори да завъртите главите на всичките ни кавалери, уверявам ви, че нашите дами няма да ревнуват, няма да завиждат, нито ще се сърдят… Елате, госпожице…

Жената, която разговаря с мен, не е в първа младост, има ласкав поглед, сладникав глас и много двусмислена реч.

В тази къща прекарвам около две седмици, изложена на настоятелните преследвания на моя коварен похитител и на всички шумни сцени, с които се славят този род подозрителни места. Дебна удобен случай, за да избягам.

Най-после го намерих. Беше късно през нощта.

Ако бях близо до манастира, щях да се върна там. Тичам, без да зная накъде отивам. Някакви мъже ме спират. Обзета от ужас, припадам пред прага на някакъв свещар. Погрижват се за мен. Когато идвам на себе си, виждам, че лежа върху един сламеник, заобиколена от няколко души. Питат ме коя съм. Не зная какво съм отговорила. Дават ми слугинята на дома, за да ме придружи до мястото, където трябва да ида. Хващам я за ръката. Вървим двете. Извървели сме доста път, когато момичето ми казва:

— Госпожице, сигурно знаете къде отиваме?

— Не, моето момиче, сигурно в приют за бедни.

— В приют за бедни? Да не са ви изгонили от къщи?

— Уви, така е.

— Но какво сте направили, за да ви изгонят от дома ви в този час?… Ето ни пред вратата на „Сент-Катрин“. Да видим дали ще ги накараме да ни отворят. Във всеки случай не се страхувайте, няма да останете на улицата, ще спите с мен.

Връщам се при свещаря. Слугинята се изплашва, когато вижда краката ми, изподрани от падането ми в манастира. Прекарвам нощта при нея. На другия ден се връщам в „Сент-Катрин“. Прекарвам там три дни. На третия ден ми съобщават, че или трябва да отида в централния приют, или да приема първата работа, която ми предложат.

Опасността, на която съм изложена в „Сент-Катрин“ от страна на мъжете и на жените, е голяма, защото там, както ми обясниха по-късно, градските сводници и развратници идвали да си търсят подходяща стока. Нищетата, която ме очаква, не прави по-убедителни грубите им опити да ме съблазнят. Продавам дрехите си и си купувам облекло, по-подходящо за моето положение.

Постъпвам на работа при една перачка, където се намирам и сега. Получавам дрехите и ги гладя. Денят ми е тежък. Храната ми е лоша, жилището и постелята ми са лоши, но затова пък към мен се отнасят човешки. Съпругът е наемен кочияш. Жената е малко груба, но иначе добра. Бих била доволна от съдбата си, ако можех да се надявам, че ще ме оставят на мира.

Научих, че полицията е заловила моя похитител и го е предала на неговите духовни ръководители. Горкият човек! Той е за окайване повече от мен! Във връзка с неговия случай се вдигна шум, а вие не знаете с каква жестокост черковниците наказват грешките, които са добили гласност. Затворът ще бъде негов дом до края на живота му. Същото очаква и мен, ако бъда заловена отново, но той ще ме надживее.

Болката от падането при стената не минава. Краката ми са подути, много трудно пристъпвам: работя седнала, защото с мъка стоя права. Все пак с ужас мисля за деня, в който ще бъда здрава: как ще обясня тогава защо не излизам? И на каква ли опасност ще се изложа, като се покажа? За щастие дотогава има още време. Близките ми, които сигурно подозират, че съм в Париж, положително ме търсят под дърво и камък. Решила бях да повикам в моя таван г-н Манури, да се посъветвам с него, но той бе починал.

Живея в непрекъснат страх. При най-малкия шум в къщата, по стълбите, на улицата, аз подскачам, треперя като лист, коленете ми се подгъват и предметите падат от ръцете ми. По цели нощи не мигвам, а и да заспя, сънят ми е неспокоен: говоря, викам, крещя. Чудно ми е как хората около мен още не са ме разкрили.

Изглежда, моето бягство вече е известно на всички. Очаквах го. Една от работничките в пералнята вчера ми го разказа, като го украсяваше с такива подробности и разсъждения, които могат направо да отчаят човека. За щастие тя простираше мокрите дрехи, застанала с гръб към лампата, и не можа да види моето смущение. Господарката обаче видя, че плача, и ме попита: