Дьони Дидро - Монахинята

Една сестра й казала:

— Госпожо, нещо ви измъчва. Споделете го с мен. Може би това ще ви облекчи.

— Сестра Агат, послушайте, приближете се… по-близо, още по-близо, не трябва да ни чуят: ще ви разкрия всичко, но запазете тайната ми… Нали сте я виждали?

— Да, госпожо.

— Нали няма по-мило същество от нея? Каква походка! Каква изисканост! Какво благородство! Каква скромност… Идете при нея, кажете й… Не, не казвайте нищо, останете тук. Вие не бихте могли да се приближите до нея. Ангелите небесни я пазя; те бдят над нея. Аз ги видях. Ако и вие ги видите, ще се ужасите също като мене. Останете тук. Ако отидете, какво ще й кажете? Измислете нещо, от което тя да не се изчерви…

— Но, госпожо, да бяхте се посъветвали с изповедника си.

— Да, разбира се… Не, не… знам какво ще ми каже; толкова пъти съм го чувала… За какво да разговарям с него? Ако можех да загубя паметта си! Ако можех да изчезна в небитието или да се родя наново!… Не викайте изповедника. По-добре ми прочетете из „Страстите на нашия спасител Исус Христос“. Четете… Започвам да дишам… само капка от тази кръв е достатъчна, за да се пречистя… Вижте, тя блика от гърдите му, наведете тази свещена рана над главата ми… Кръвта му тече върху мен и не оставя следа… Аз съм загубена!… Махнете това разпятие… Не, дайте ми го…

Поднасяли й го, тя го притискала с две ръце! Покривала го с целувки, след това добавяла:

— Това са нейните очи, нейната уста, кога ще я видя пак! Сестра Агат, кажете й, че я обичам, опишете й добре моето състояние, кажете й, че умирам.

Пуснаха й кръв, но нито баните, нито лекарствата подобриха нейното състояние. Не смея да ви опиша всичките й непристойни постъпки, да повторя всички неприлични думи, които се изплъзваха от устата й по време на бълнуваното. Тя час по час слагаше ръка на челото си, сякаш да прогони някакви досадни мисли, видения — знам ли какви видения? После заравяше глава в леглото си, покриваше лицето си със завивките:

— Това е прелъстителят, той е! Колко странен образ е приел! Донесете светена вода, поръсете ме с нея… Спрете, спрете… няма го вече.

Побързаха да я изолират от другите. Но затворът й не беше пазен много добре и един ден тя успя да се измъкне. Беше раздрала дрехите си и тичаше из коридорите съвсем гола, от двете й ръце висяха краищата на разкъсано въже. Тя крещеше:

— Аз съм вашата игуменка. Всички сте дали пред мен обет за послушание… Вие ме затворихте, нещастници! Така ли ми се отплащате за моите добрини! Вие ме обиждате, защото съм прекалено добра… но вече край… Пожар!… Убийци!… Крадци!… Помощ!… Сестра Терез… Сестра Сюзан, къде сте?…

Бяха я хванали и я отведоха пак в затвора й; тя казваше:

— Имате право! Имате право! Аз съм полудяла, чувствам го.

Понякога я преследваха натрапчивите картини на различни изтезания. Привиждаха й се жени с въже на врата, с вързани на гърба ръце или със запалени факли в ръце. Тя се присъединяваше към разкайващите се. Струваше й се, че я водят на смърт и казваше на палача:

— Аз заслужих своята участ. Заслужих я. Но поне това мъчение да беше последно, а мен ме чака цяла вечност! Цяла вечност в пламъци!…

Всичко, което казвам, е съвършено вярно. И всичко вярно, което бих могла още да добавя или не ми идва наум, или бих се изчервила, ако трябва да омърся с него тези страници.

След като преживя няколко месеца в това окаяно състояние, тя почина. Каква смърт, господин маркизе! В последния й час аз видях, действително видях ужасната картина на отчаянието и престъплението. Тя мислеше, че е заобиколена от духовете на ада, които чакаха душата й, за да я отнесат.

— Ето ги!… Ето ги!… — стенеше тя със задавен глас, мъчеше се да ги прогони, размахвайки наляво и надясно разпятието, крещете, виеше: — Господи!… Господи!…

Скоро след нея почина и сестра Терез. Дойде нова игуменка, жена възрастна, капризна и суеверна.

Обвиняват ме, че съм омагьосала нейната предшественица. Тя го вярва и моите мъки се подновяват. Духовните ръководители на моя изповедник също го преследват и той ме убеждава да избягам от манастира.

Бягството ми е решено. Аз отивам в градината между единадесет часа и полунощ. Спускат ми въже, аз се превързвам през кръста, въжето обаче се скъсва, аз падам. Коленете ми са ожулени, бъбреците силно натъртени. Правя втори, трети опит и стигам върха на стената. Слизам отвън. Каква е моята изненада! Вместо очаквания дилижанс намерих една раздрънкана, взета под наем карета. Ето ме по пътя за Париж заедно с някакъв млад бенедиктинец. По неговия непристоен тон и волностите, които си позволяваше, скоро разбрах, че всички поставени от мен условия са нарушени. Започнах да съжалявам за своята килия и почувствувах целия ужас на новото си положение.