Дьони Дидро - Монахинята

Веднъж бях слязла първа в черквата, видях лист хартия, прикачен на решетката. Приближих се и прочетох: „Скъпи сестри, молете се за една монахиня, която се е отлъчила от своите задължения и иска да се върне към бога…“ Поиска ми се да го махна, но го оставих. След няколко дни се появи друг лист, върху който пишеше: „Скъпи сестри, измолете божията милост за една сестра, които признава своите заблуди. Те са големи…“ Друг ден ни призоваваха да се молим на господа „да спаси от отчаяние една монахиня, която е загубила цялата си вяра в божието милосърдие…“

Всички тези призиви, които отразяваха жестоките превъплъщения на тази измъчена душа, дълбоко ме натъжаваха. Веднъж се спрях като вкаменена пред един от тези листове. Питах се какви бяха заблудите, в които тя се упрекваше, в какви престъпления се обвиняваше; мислех отново за възклицанията на изповедника, спомних си неговите изрази, търсех в тях някакъв смисъл, който не успявах да открия, и стоях така неподвижна, погълната от своите мисли. Няколко монахини, които ме наблюдаваха, разговаряха нещо помежду си и ако не се лъжа, гледаха на мен така, сякаш бях застрашена от същите ужаси.

Нещастната игуменка се явяваше само с ниско спуснато над челото покривало. Вече не се месеше в манастирските дела, не говореше с никого, често беседваше с новия изповедник, когото ни бяха изпратили. Това беше един млад бенедиктинец. Не зная дали той й беше наложил всички самоизтезания, на които тя се подлагаше. Три пъти в седмицата тя тримиреше, самобичуваше се, в черквата по време на служба сядаше в най-отдалечените места. За да отидем на черква, ние трябваше да минаваме пред вратата й. Намирахме я там просната ничком. Ставаше едва след като всички се отдалечат. Нощем слизаше в черквата боса и по риза, а ако се случеше аз или сестра Терез да я срещнем, тя се извръщаше и забиваше лице в стената. Веднъж, като излизах от килията си, аз я намерих на земята, с протегнати ръце и прилепено към пода лице. Тя ми каза:

— Вървете, вървете, стъпете върху мен. Аз не заслужавам друго отношение.

Болестта й продължи месеци наред. През това време нашата общност успя да се намъчи и да ме намрази. Няма да се спирам отново върху тежкия живот на една монахиня, която мразят в нейната обител. Вие вече достатъчно много знаете по този въпрос. Постепенно усещах как отвращението от монашеството отново се надига в душата ми. И отвращението, и мъката си аз споделих с новия ни изповедник. Той се наричаше отец Морел, човек с горещ темперамент. Трябва да бе някъде около четиридесетте. Струва ми се, че ме изслуша внимателно и с интерес. Пожела да узнае целия ми живот; накара ме да му разкажа с най-големи подробности за семейството си, за моите склонности, за характера ми и манастирите, в които бях живяла, за сегашния манастир и всичко, което се беше случило между мен и игуменката. Не скрих нищо. Стори ми се, че поведението на игуменката към мен за него нямаше такова голямо значение, както за отец Льомоан. Той каза по този въпрос само няколко думи — за него цялата работа беше приключена. Най-живо се интересуваше от моята скрита неприязън към манастирския живот. Колкото повече разкривах душата си, толкова повече растеше доверието му към мен. Ако аз се изповядвах пред него, той също се изповядваше пред мен и онова, което той ми разказваше за своите страдания, съвсем приличаше на моите: той беше станал свещеник въпреки волята си, понасяше духовното си звание със същото отвращение, с което и аз.

— Но, скъпа сестро — прибавяше той, — какво може да се направи? Има само един изход — да се стараем положението ни тук да бъде колкото се може по-поносимо.

След което ми даваше съветите, които сам следваше: те бяха мъдри.

— Разбира се — казваше той, — с това човек не може да избегне скръбта, но започва да я понася с примирение. Духовните лица могат да бъдат щастливи само дотолкова, доколкото гледат на своя тежък кръст като на заслуга пред бога. Тогава това им доставя радост, сами търсят тежките изпитания и колкото те са по-чести и по-горчиви, толкова са по-доволни. Те са разменили настоящото щастие за бъдещото щастие и си осигуряват небесното, като жертвуват земното. След като са изпитали силно страдание, те казват: „Amplius, Domine!“ — „Господи, увеличи нашите мъки!“ и бог винаги откликва на тази молитва. Но ако страданията са еднакви и за тях, и за вас, и за мене, ние с вас не можем да си обещаем награда, защото ни липсва единственото нещо, което може да придаде стойност на страданията ни — примирението. Тъжно наистина. Но уви! Как бих могъл да ви внуша една добродетел, която ви липсва, след като аз също не я притежавам? Без това обаче ние си осигуряваме вечни мъки на оня свят, след като сме били много нещастни на този тук. Всред покаяния и молитви, ние се обричаме на ада почти така сигурно, както светските хора, които тънат в удоволствия. Ние се лишаваме, те живеят сред наслади, а на оня свят ни очакват същите мъчения. Колко тежко е положението на един монах или монахиня без призвание! А ние сме в такова именно положение и нищо не можем да променим. Оковали са ни в тежки вериги, които сме осъдени да разтърсваме непрекъснато, без каквито и да било надежди, че ще успеем да ги строшим. Нека се опитаме, скъпа сестро, да ги влачим. Хайде, пак ще дойда да ви видя.