Дьони Дидро - Монахинята

— Вие ли ме укорявате в това?…

Говорех с нея и същевременно се опитвах да освободя ръката си от нейната.

— Значи, не искате да влезете? — попита тя.

— Не, скъпа майко, не.

— Не искате ли, сестра Сюзан? Вие не знаете какво може да се случи, не, не знаете. Ще станете причина да умра…

Последните думи ми внушиха чувство, съвсем обратно на това, което тя очакваше; издърпах силно ръката си и избягах. Тя се обърна, погледа след мене, докато измина няколко крачки, след това влезе в стаята си, като остави вратата отворена, и започна да се вайка отчаяно. Чувах нейните стенания, те ме пронизваха цялата. За момент се поколебах дали да продължа към килията си, или да се върна. Не зная обаче какво чувство на отвращение ме накара да се отдалеча, но ми беше мъчно за състоянието, в което я бях оставила — по природа аз съм състрадателна. Затворих се в килията си, но не бях спокойна. Не знаех с какво да се заема. Обиколих няколко пъти стаята надлъж и нашир, излязох, пак влязох. Най-после отидох и почуках на вратата на сестра Терез — килиите ни бяха съседни. Тя водеше задушевен разговор с една млада монахиня, нейна приятелка.

— Скъпа сестро — казах й аз, — съжалявам, че ви прекъсвам, но ви моля да ме изслушате за минута, искам да поговоря с вас насаме.

Тя дойде в моята килия и аз й обясних:

— Не зная какво става с нашата игуменка, но тя е зле. Да бяхте отишли при нея, може би ще успеете да я утешите…

Тя не отговори, остави приятелката си в своята килия, затвори вратата и изтича при игуменката.

Но нейната болест се влошаваше с всеки изминат ден. Тя стана тъжна и сериозна; веселостта, която цареше от деня на моето идване в манастира, изведнъж изчезна. Всичко бе подчинено на най-строг ред: черковните служби се изпълняваха с подобаващо достойнство, чужди лица почти нямаха вече достъп до нашата приемна, на монахините бе забранено да си ходят една друга на гости по стаите, занятията се подновиха много стриктно, нямаше вече събирания при игуменката, нямаше закуски. Най-леките грешки бяха строго наказвани. Понякога продължаваха да се обръщат към мене, за да измоля за някого прошка, но аз категорично отказвах. Причината за тази рязка промяна беше ясна на всички. По-възрастните монахини нямаха нищо против, младите бяха отчаяни и ме гледаха накриво. Що се отнася до мен, аз бях убедена, че поведението ми е правилно, и не обръщах внимание на техните упреци и сръдни.

Игуменката, на която не можех да помогна, но не можех и да не съжалявам, премина последователно от меланхолия към благочестие, от благочестие към бълнуване. Аз няма да проследявам тука развитието на тези нейни състояния, това би означавало да затъна в безкрайни подробности. Ще ви кажа само, че в началото на своята болест тя ту ме търсеше, ту ме избягваше, понякога се отнасяше към мене и към другите с обичайната си ласкавост, а понякога изведнъж изпадаше в крайна строгост. Тя ни викаше, за да ни отпрати в следващия момент, даваше ни почивка и веднага след това се отмяташе от нарежданията си, караше да ни съберат в черква и когато всички се разтичваха, за да изпълнят нареждането й, камбаната почваше отново да бие и ние трябваше да се приберем по килиите си. Трудно е да си представи човек хаоса, сред който живеехме. По цял ден ние само влизахме и излизахме от килиите си, грабвахме молитвениците, за да ги оставим в следващия момент, качвахме се по стълбите, слизахме, ту надвесвахме монашеските покривала над очите си, ту ги вдигахме. Нощите бяха почти толкова неспокойни, колкото и дните.

Няколко монахини се обърнаха към мене и се опитаха да ми обяснят, че ако проявя малко повече любезност и внимание към игуменката, обичайният ред (те би трябвало да кажат безредие) ще бъде възстановен.

— Мъчно ми е за вас — отговорих аз тъжно, — но кажете ми ясно какво трябва да направя!

Едни си отиваха с наведени глави, без да кажат нищо, други ми даваха съвети, които изцяло противоречаха на нашия духовен ръководител — имам пред вид този, когото освободиха, защото още не бяхме видели неговия заместник.

Игуменката вече не излизаше нощем от своята килия. Тя по цели седмици не се появяваше нито за молитва, нито в хора, нито в трапезарията, нито в занималнята. Стоеше затворена в стаята си, бродеше из коридорите или слизаше в черквата, чукаше по вратите на своите монахини и им казваше с жален глас:

— Сестра еди-коя си, молете се за мен. Сестра еди-коя си, молете се за мен…

Пусна се слух, че тя се готвела за всеобща изповед.