Дьони Дидро - Монахинята

— Да, госпожо.

— А кой ви разреши това?

— Изповедникът ми нареди така.

— Изповедникът няма право да се меси във вътрешния ред на манастира. Аз ви заповядвам да си легнете.

— Госпожо, това е изкуплението, което той ми нареди.

— Ще го замените с нещо друго.

— Аз нямам право да избирам.

— Хайде, дете мое, елате. През нощта в черквата става студено, може да настинете. Ще се молите в килията си.

След тези думи тя се опита да ме хване за ръката, но аз бързо се отдръпнах.

— Вие ме избягвате?

— Да, госпожо, избягвам ви.

Светостта на мястото, присъствието на бога, невинността, която чувствувах в сърцето си, ми даваха кураж и аз се осмелих да вдигна поглед към нея, но щом я зърнах, нададох силен вик и започнах да тичам, крещейки като обезумяла:

— Далеч от мене, сатана!

Тя не ме последва. Стоеше неподвижна на мястото си и протегнала кротко ръце към мене, ми каза с нежен, затрогващ глас:

— Какво ви е, откъде у вас този ужас? Спрете. Аз не съм сатаната, аз съм вашата игуменка и приятелка.

Спрях се, извърнах се към нея и видях, че се бях изплашила от едно странно видение, рожба на моето въображение: тя беше застанала така, че лампата в черквата осветяваше само лицето и края на ръцете й, останалото бе в сянка. Това й придаваше странен вид. Поуспокоена, аз се хвърлих върху един молитвен стол. Тя се приближи, седна в съседния стол, но аз станах и се настаних на стола зад нея. Така пътувахме от стол на стол, докато стигнахме до последния. Там аз спрях и я заклех да остави поне едно празно място между себе си и мен.

— Да, разбира се — отговори тя.

Седнахме и двете. Разделяше ни един стол. Тогава игуменката заговори първа и ми каза:

— Мога ли да науча от вас, сестра Сюзан, на какво се дължи ужасът, който моето присъствие ви причинява?

— Скъпа майко, простете ми. Това не идва от мен, а от отец Льомоан. Той ми представи в най-отвратителна светлина вашата нежност към мен, вашите ласки, в които, трябва да призная, не виждам нищо лошо. Той ми заповяда да ви избягвам, да не влизам вече при вас сама, да излизам от килията си, когато вие влезете там. Той ви обрисува пред мен като демон и какво ли не ми наприказва по този въпрос.

— Значи, вие сте му говорили?

— Не, скъпа майко, но не можех да не отговарям на неговите въпроси.

— Значи, за вас аз съм ужасна?

— Не, скъпа майко, аз не мога да не ви обичам, да не чувствувам цената на вашата доброта, да не ви помоля да бъдете и занапред добра към мен, но ще се подчиня на изповедника си.

— Значи, няма да идвате вече да ме виждате?

— Не, скъпа майко.

— Няма да ме приемате вече в килията си?

— Не, скъпа майко.

— Ще отблъсквате моите ласки?

— Това ще ми струва много, защото по рождение съм гальовна и обичам да бъда галена, но ще трябва да се подчиня. Обещах го на моя изповедник, заклех се и пред олтара. Ако можех да ви предам начина, по който той се изразява. Той е набожен, просветен човек; какъв интерес би имал да ми сочи опасността там, където тя не съществува, да отдалечава сърцето на една монахиня от сърцето на нейната игуменка. Може би в тези съвсем невинни от ваша и от моя страна постъпки той съзира кълновете на тайна поквара, която му се струва напълно развита у вас, и се бои, че ще я развиете и у мен. Няма да скрия от вас, че като се замислям върху усещанията, които понякога съм изпитвала… Защо, скъпа майко, когато се разделям с вас и се прибирам в килията си, аз съм развълнувана, замислена? Защо не мога в това състояние нито да се моля, нито да върша нещо? Откъде това чувство на известно отегчение, което никога преди не съм изпитвала? Защо аз, която никога не съм спала денем, сега се унасях в дрямка? Мислех, че вие страдате от някаква заразна болест, която започна да се проявява и в мен. Отец Льомоан вижда нещата съвсем по друг начин.

— И как ги вижда?

— Той вижда във всичко това гнусно престъпление. За него вие вече сте загубена, моята гибел е предстояща, знам ли?

— Хайде, вашият отец Льомоан страда от привидения. Той не за пръв път ми устройва такива неразбории. Достатъчно е да се привържа малко повече към някоя от монахините, и той веднага се заема да й развинтва мозъка: за малко не подлуди нещастната сестра Терез. Всичко това започва да ми омръзва и аз ще се отърва от този човек. Така и така живее на десет левги оттук, винаги трудно го докарваме при нас и не можем да разполагаме с него, когато поискаме. Но за това ще говорим, когато бъдем по-спокойни. Значи, не искате да се качите горе?