Дьони Дидро - Монахинята

— Не, скъпа майко, моля ви, направете ми тази милост — разрешете ми да прекарам тук нощта. Ако не изпълня това свое задължение, утре не ще посмея да приема причастието с останалите. Но вие, скъпа майко, ще се причестите ли?

— Разбира се.

— Нима отец Льомоан не ви е казал нищо?

— Не.

— Но как е възможно това?

— Ами той не е имал повод да ми говори за това. Човек отива в изповеднята, за да изповяда греховете си, а аз не мисля, че е грях да обичаш нежно едно така мило дете като сестра Сюзан. Ако имам някакъв грях, то е, че съсредоточавам върху нея чувството, което би трябвало да раздам поравно на всички членки на нашата общност, но това не зависи от мен; аз не мога да не забележа достойнствата там, където те съществуват, и да не проявявам предпочитание към тях. Нека бог ми прости, но аз не разбирам как вашият отец Льомоан вижда гибелта на моята душа в едно толкова естествено пристрастие, от което човек така трудно може да се опази. Старая се да направя щастливи всички, но има сестри, които ценя и обичам повече от други, защото са по-мили и по-достойни за уважение. Ето цялото ми престъпление спрямо вас, сестра Сюзан, намирате ли, че то е толкова голямо?

— Не, скъпа майко.

— Хайде, скъпо дете, нека се помолим и двете и да се приберем.

Аз я молих отново да ми позволи да прекарам нощта в черквата. Тя се съгласи при условие, че това няма да се случва повече, и се оттегли.

Аз премислих всичко, което тя ми бе казала. Молех бога да ми прати просветление. Разсъждавах и като взех пред вид всичко, стигнах до извода, че макар двама души да са от един и същи пол, може би в най-добрия случай не е прилично да си доказват приятелството по определен начин, че отец Льомоан, човек строг и взискателен към себе си и към другите, може би е пресилил нещата, но че неговият съвет да избягвам прекалената фамилиарност на моята игуменка, като проявявам голяма сдържаност, е добър и аз си обещах да го следвам.

На заранта, когато дойдоха в черквата, монахините ме завариха на същото място. Те се приближиха до олтара начело с игуменката и това ме убеди докрай в нейната невинност, без да разколебае моето решение. Освен това аз съвсем не изпитвах към нея толкова силно влечение, колкото тя към мен. Без да искам, я сравнявах с първата си игуменка; каква разлика! Нито същото благочестие, нито същата сериозност, нито същото достойнство, нито същата дълбока вяра, нито същият ум, нито същият вкус към реда.

В разстояние на няколко дни се случиха две големи събития. Първо, аз спечелих делото срещу монахините от „Лоншан“. Те бяха осъдени да платят на манастира „Сент Йотроп“, където бях сега, издръжка, пропорционална на моята зестра-дарение. Второ — нашият изповедник бе сменен. Игуменката лично ми съобщи тази новина.

Аз обаче отивах при нея само придружена от друга монахиня и тя вече не идваше сама при мене. Тя продължаваше да ме търси, но аз я избягвах. Тя забелязваше това, упрекваше ме. Не зная какво ставаше в нейната душа, но трябва да е било нещо необикновено. Тя ставаше нощем и се разхождаше из коридорите, особено в моя. Чувах я как минава нагоре и надолу, спира пред моята врата, стене, въздиша. Треперех цялата и се сгушвах в леглото си. През деня, ако по време на разходка, в занималнята или в залата, където прекарвахме свободните си часове, бях застанала така, че да не я виждам, тя ме наблюдаваше часове наред; дебнеше всяка моя стъпка. Когато слизах, тя се оказваше долу пред стълбата, когато се качвах, тя ме чакаше горе. Веднъж ме спря. Гледаше ме, без да казва нищо, обилни сълзи течаха от очите й, след това изведнъж се хвърли на земята, притисна едното ми коляно с две ръце и каза:

— Жестока сестра, поискай живота ми и ще ти го дам, но не ме избягвай, не бих могла да живея без теб…

Видът й беше такъв, че ми дожаля за нея. Очите й бяха погаснали, беше отслабнала и пребледняла. Тя беше моя игуменка, а бе паднала в краката ми, опряла глава върху коляното ми, което бе прегърнала. Протегнах й ръцете си, тя ги пое трескаво, целуваше ги и ме гледаше, после пак ги целуваше и пак ме гледаше. Изправих я. Тя залиташе, едва пристъпваше, изпратих я до килията й. Когато отворих вратата, тя ме хвана за ръката и я дръпна леко, за да ме накара да вляза, но без да каже нито дума и без да ме погледне.

— Не — казах аз. — Скъпа майко, не! Дала съм дума пред себе си, че няма да влизам. Така е най-добре и за мене, и за вас. Заемам прекалено голямо място във вашата душа и то е загубено за бога, комуто я дължите изцяло.