Дьони Дидро - Монахинята

Той се върна след няколко дни. Видях го в приемната, имах възможност да го наблюдавам по-отблизо. Той ми довери за живота си, а аз за своя още безброй обстоятелства, които създадоха допирни точки и прилики между двама ни. Преследвали го бяха по същия начин както в дома му, така и като свещеник. Аз не си давах сметка, че картината на неговото отвращение съвсем не бе в състояние да разсее моето. Въпреки това думите му ми подействуваха именно така и мисля, че описанието на моето отвращение предизвикваше у него същата реакция. Поради сходството в характерите и приликата между събитията, колкото по-често се виждахме, толкова по-приятно ни беше да бъдем заедно. Историята на неговите преживявания беше история на моите преживявания, историята на неговите чувства бе история на моите чувства, историята на неговата душа бе история на моята душа.

След като бяхме говорили достатъчно за себе си, ние подемахме разговор за другите и най-вече за игуменката. Положението му на изповедник го правеше много сдържан, но от думите му подразбрах, че нейното сегашно състояние няма да продължи дълго, че тя напразно се бори със себе си и или ще се върне всеки момент към своите предишни наклонности, или ще полудее. Бях извънредно любопитна да науча нещо повече. Той можеше да ми поясни някои въпроси, които възникваха пред мен, без да мога въобще да си отговоря сама, но не смеех да го разпитвам; позволих си само да попитам дали познава отец Льомоан.

— Да, познавам го — отговори ми той. — Човек с много достойнства.

— Той ни напусна внезапно.

— Вярно е.

— Не бихте ли могли да ми кажете как стана това?

— Ще ми бъде неприятно, ако се разчуе.

— Можете да разчитате на моята дискретност.

— Мисля, че са писали против него писмо до архиепископа.

— И какво са могли да кажат?

— Че живеел много далече от нашата обител, че не можели да разчитат на него, когато поискат, че моралът му бил прекалено аскетичен, че имали известни основания да го смятат за съмишленик на новите течения, че сеел раздор в нашия манастир, че откъсвал духовно монахините от тяхната игуменка.

— Откъде знаете всичко това?

— От самия него.

— Значи, се виждате?

— Да, виждаме се. Той ми е говорил за вас.

— Какво ви е казвал за мене?

— Че наистина сте за окайване, че той не може да си представи как сте издържали на всички страдания, които са ви сполетели, и макар да е разговарял с вас само един или два пъти, не вярва, че ще свикнете с монашеството, че имал наум…

Тук той изведнъж спря и аз попитах:

— Какво е имал наум?

— Това е въпрос на особено доверие и аз нямам право да продължа.

Не настоях, само прибавих:

— Истината е, че отец Льомоан ми внуши да се отдръпна от своята игуменка.

— И добре е сторил.

— Защо!

— Сестро — каза ми той строго и сериозно, — следвайте неговите съвети и се постарайте да не разберете причината, докато сте жива.

— Струва ми се обаче, че ако познавах опасността, много по-старателно бих я избягвала.

— А може да се случи и обратното.

— Трябва да имате много лошо мнение за мен.

— За вашата нравственост и невинност мисля това, което трябва, но повярвайте ми, има гибелни знания, от чието придобиване човек винаги губи. Вашата невинност е импонирала на игуменката ви. Ако бяхте по-добре осведомена, тя по-малко би ви уважавала.

— Не ви разбирам.

— Още по-добре.

— Но нима ласките и близостта на една жена могат да бъдат опасни за друга жена?

Никакъв отговор от страна на отец Морел.

— Не съм ли същата, каквато бях, когато постъпих тук?

Никакъв отговор от страна на отец Морел.

— Нямаше ли и занапред да остана същата? Какво лошо може да има в това да се обичаме, да си го казваме, да си го доказваме? Това е така приятно!

— Вярно е — каза отец Морел и вдигна към мен очите си, които бе държал наведени, докато говорех.

— Нима в монашеските обители това се среща толкова често? Клетата игуменка! В какво състояние е изпаднала!

— Да, то е тежко и се боя, че ще се влошава. Тя не е била създадена за монашеско звание и ето докъде довежда това рано или късно. Когато се върви против общото влечение на природата, принудата я отклонява към извратени страсти, които са толкова по-силни, колкото са по-необосновани: това е един вид лудост.

— Нима тя е луда?

— Да, и ще полудява все повече.

— И вие смятате, че същата съдба очаква всички, приели това поприще без всякакво призвание?

— Не, не всички. Някои умират преди това, други имат податлив характер и постепенно свикват, трети се крепят известно време на някакви смътни надежди.