Дьони Дидро - Монахинята

— И какви надежди може да има една монахиня?

— Какви ли? Преди всичко надеждата да разтрогне обета си.

— А когато тя изчезне?

— Тогава остава надеждата, че един ден ще намери вратите отворени, че хората ще се отърсят от странната практика да затварят в гробници живи млади създания и манастирите ще бъдат разрушени, че огън ще изгори обителта, че стените й ще рухнат, че някой ще им помогне. Всички тези предположения се въртят в главите им. По време на разходка в градината поглеждат неволно към стените — дали са много високи; когато са в килията си, сграбчват пръчките на решетките и ги разклащат леко, ей така, без определена цел; ако под прозореца има улица, гледат към нея; ако чуят, че някой минава, сърцата им се разтуптяват, глухо въздишат по някакъв освободител; ако навън настъпи смут и слухът за него стигне до обителта, отново ги обзема надежда; разчитат, че ще се разболеят и болестта им ще ги приближи до някакъв мъж или че ще ги пратят на бани.

— Така е — провикнах се аз, — така е. Вие четете в дълбините на сърцето ми — аз съм живяла и все още живея с такива илюзии.

— А когато в минути на размисъл, защото тази благотворна мъгла, която сърцето изпраща към разума, от време на време се разсейва, когато загубиш илюзиите си, тогава виждаш цялата дълбочина на своето нещастие, презираш себе си и другите, плачеш, стенеш, крещиш, чувствуваш пристъпите на отчаянието. Тогава едни бързат да се хвърлят в скута на игуменките си и да потърсят там утеха, други коленичат в килията си или пред олтара и призовават на помощ небето, трети разкъсват дрехите си и скубят косите си. Някои търсят дълбок кладенец, високи прозорци, въже и понякога ги намират, други, след като дълго време са се измъчвали, изпадат в някакво затъпяване и стават малоумни, а онези, които имат по-слаби и деликатни органи, бавно гаснат от униние; има и такива, чиято душа се поврежда, въображението им се разстройва и те изпадат в буйна лудост. Най-щастливи са тези, у които утешителните илюзии се раждат отново и ги подкрепят до гроба: техният живот преминава в постоянни преходи от заблуда към отчаяние.

— А най-нещастни — добавих аз, въздишайки дълбоко — са тези, които преминават последователно през всички тези състояния. — Ах, отче! Колко ми е неприятно, че ви изслушах!

— Защо?

— Защото не се познавах, а сега се опознах. Илюзиите ми ще траят по-малко. В моментите…

Щях да продължа, но влезе друга монахиня, после още една, после трета, четвърта, пета, шеста, не зная колко. Разговорът стана общ. Едните гледаха наставника, други го слушаха тихо с наведени очи, няколко го разпитваха едновременно, всички възкликваха, възхитени от мъдростта на неговите отговори. Но аз се бях оттеглила в един ъгъл и бях потънала в дълбок размисъл. По средата на тези разговори, в които всяка монахиня се стараеше да се изтъкне и да привлече предпочитанията на светия човек, чухме, че някой пристъпва бавно, от време на време спира и въздиша. Ослушахме се и казахме тихо: „Тя е, нашата игуменка.“ След това замълчахме и насядахме в кръг. Наистина беше тя. Влезе — булото падаше до колана й, ръцете й бяха скръстени на гърдите, а главата наведена. Тя забеляза първо мен. Веднага извади едната си ръка изпод булото, закри очите си и като се извърна малко встрани, ни направи знак да се оттеглим. Ние излязохме мълчешком, а тя остана насаме с отец Морел.

Предвиждам, господин маркизе, че вие ще си съставите лошо мнение за мен, но аз съвсем не се срамувам от това, което направих — тогава защо бих се червила да го призная? И после как да премълча в този разказ едно събитие, което съвсем не остана без последици? Откровено казано, умът ми е странно устроен: когато нещата могат да предизвикат у вас уважение или да засилят вашето съчувствие, аз пиша зле или добре, но с невероятна бързина и лекота, душата ми е весела, лесно намирам думите си, сълзи на облекчение замрежват очите ми, струва ми се, че сте пред мен — виждам ви и вие ме слушате. А когато съм принудена да се покажа във вашите очи в неблагоприятна светлина, мисля трудно, не успявам да намеря изразите, перото върви зле и всичко това се отразява дори на почерка ми, но продължавам да пиша само защото тайно се лаская от мисълта, че вие няма да прочетете тези места. Ето едно.

Когато всички сестри се оттеглиха… — Е добре! Какво направихте вие? — Не се ли сещате? Не, вие сте прекалено почтен за това… Слязох на пръсти, застанах леко до вратата на приемната и се вслушах в това, което се говореше вътре. Постъпката ми е много лоша, ще кажете вие… О, да, разбира се, лоша е, аз също си го казах и моето смущение, предпазните мерки, които взех, за да не бъда забелязана, фактът, че на няколко пъти спирах, вслушвайки се в гласа на съвестта си, която на всяка крачка настояваше да се върна — всичко това ясно ме убеждаваше, че постъпвам зле; любопитството обаче се оказа по-силно и аз отидох. Но ако е лошо да подслушваш разговора между двама души, които мислят, че са сами, не е ли още по-лошо да го преразказваш на друг? Ето още едно от местата, които пиша с надеждата, че няма да го прочетете: това, разбира се, не е вярно, но аз трябва да си го внуша.