Дьони Дидро - Монахинята

Първото нещо, което чух след едно доста дълго мълчание, ме накара да изтръпна — това бе: „Отче, аз съм прокълната…“

Постепенно се успокоих. Слушах, и булото, което дотогава бе скривало опасността, която ме беше заплашвала, се разкъсваше; неочаквано някой ме повика. Трябваше да отида, тръгнах. Но уви! Бях чула прекалено много. Каква жена, господин маркизе, каква ужасна жена!…

Тук мемоарите на сестра Сюзан се прекъсват: това, което следва, са само бележки, които тя очевидно се е канела да използува в останалата част на разказа си. Изглежда, игуменката й полудява и към това нейно печално състояние трябва да бъдат отнесени фрагментите, които ще препиша.

След тази изповед последваха няколко по-ведри дни. Радостта отново се засели в нашата обител. Към мен се отправяха благодарности, които отхвърлях с възмущение.

Тя вече не ме избягваше, гледаше ме, моето присъствие като че ли не я смущаваше вече. Стараех се да скривам от нея ужаса, който ми вдъхваше, откак поради едно щастливо или пагубно любопитство бях я опознала по-добре.

Скоро тя стана мълчалива: казваше само „да“ или „не“, разхождаше се сама. Отказваше да се храни. Кръвта й закипяваше, втрисаше я и тя започваше да бълнува.

Сама в леглото, тя ме вижда, говори ми, подканва ме да се приближа, отправя ми най-нежни слова. Щом чуе стъпки край стаята си, се провиква:

— Тя минава, познавам походката й. Извикайте я… Не, не, оставете я.

Странно е, че тя никога не се лъжеше и не ме бъркаше с друга.

Тя се смееше неудържимо, миг след това се обливаше в сълзи. Сестрите я заобикаляха мълчешком, някои плачеха с нея.

Тя казваше внезапно:

— Не съм била в черква, не съм се молила на бога. Искам да стана от това легло, искам да се облека, нека ме облекат.

Ако й се противопоставяха, тя прибавяше.

— Дайте ми поне молитвеника…

Даваха й го, тя го отваряше, разлистваше го с пръст и това движение на ръката продължаваше даже и след като страниците бяха свършили. Но погледът й оставаше блуждаещ.

Една нощ тя слязла сама в черквата. Няколко сестри я последвали. Тя се проснала върху стъпалата на олтара, започнала да стене, да въздиша, да се моли на глас; след това излязла, пак влязла и казала:

— Идете да я потърсите; душата й е толкова чиста, самата тя е толкова невинна! Ако присъедини молитвите си към моите…

После, обръщайки се към всички и гледайки към празните столове, тя се провикнала:

— Излезте, излезте всички, нека тя остане сама с мене. Вие не сте достойни да се приближите до нея; ако вашите гласове се смесят пред бога с нейния, вашите нечестиви славословия ще осквернят сладостта на нейните думи. Идете си, идете си…

След това ме заклевала да помоля небето за помощ и прошка. Виждала бога, струвало й се, че небето, набраздено от светкавици, се разтваря и гърми над главата й, че от него слизат разгневени ангели и погледите на божеството я карат да трепери. Тя хукнала на всички страни, пъхала се в най-мрачните ъгли на черквата, молела за милост, накрая долепила лице до земята и там задрямала, вдървена от студената влага. Отвели я в килията й като мъртва.

На другия ден тя не си спомняше тази ужасна нощна сцена. Тя питаше:

— Къде са нашите сестри? Не виждам вече никого. Останала съм сама в този дом, всички са ме изоставили, и сестра Терез също: добре са направили. Щом като сестра Сюзан вече не е тук, мога да изляза, няма да я срещна. Ах! Ами ако я срещна! Но тя вече не е тук, нали? Нали вече не е тук? Щастлив е домът, в който тя се намира! Сестра Сюзан ще каже всичко на новата си игуменка; какво ще си помисли тя за мен?… Сестра Терез умря ли? През цялата нощ камбаната биеше на умряло. Горкото момиче! Тя е осъдена навеки и причината съм аз, аз… Един ден ще ме изправят срещу нея. Какво ще й кажа? Какво ще й отговоря?… Горко й! Горко ми!…

Друг път казваше:

— Върнаха ли се нашите сестри? Кажете им, че съм много болна… Повдигнете възглавниците ми… Отпуснете ми дрехата… чувствувам, че тук нещо ме притиска… Главата ми гори, свалете всичко от главата ми… Искам да се измия… Донесете ми вода. Налейте, налейте още… Ръцете ми са бели, но петната по душата остават… Бих искала да съм мъртва, да не съм се раждала, тогава нямаше изобщо да я срещна.

Една сутрин я намерили боса, по риза, разчорлена, виеща, с пяна на устата. Тя се мятала из килията си, с ръце на ушите и затворени очи, притискала тяло до стените.

— Махнете се от тази бездна. Чувате ли писъци? Това е адът! Виждам как от тази дълбока пропаст се издигат пламъци. И сред тях чувам смътни гласове, които ме викат… Господи, смили се над мен… Хайде бързо, бийте камбаните! Съберете всички! Нека се молят за мене, аз също ще се моля… Но едва се развиделява. Сестрите още спят. Не съм мигнала цяла нощ. Бих искала да заспя, но не мога.