Кон Игълдън - Степният вълк

Старецът сякаш се сбръчка от думите й и когато Бьорте се обърна към Хулун, очите й бяха пълни със сълзи. Шолой не ги видя и продължи да се взира през герите към равнината.

— Да се връщаме — каза Бьорте умоляващо. — Грешка беше да идваме тук.

Хулун се замисли дали да не я остави за няколко часа насаме с баща й, но Темуджин беше непреклонен. Бьорте носеше неговия наследник и не можеше да се излага на риск. Хулун потисна раздразнението си. Сложните отношения между баща и дъщеря изглеждаха глуповати. Ако си тръгнеха сега, Бьорте никога вече нямаше да види баща си и до края на живота си щеше да съжалява. Така че Темуджин трябваше просто да изчака.

— Настанявайте се — рязко каза Хулун на синовете си и Арслан. Поне Хазар и Хаджиун още се съобразяваха с авторитета й. — Ще останем тук, а Бьорте ще се види с баща си в неговия гер.

— Ханът беше пределно ясен… — започна Арслан.

Хулун рязко се обърна към него.

— Нима не сме един народ? — запита тя. — Няма защо да се страхуваме от олхунутите. Щях да разбера, ако беше иначе.

Арслан сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Хаджиун — каза Хулун, — иди да намериш брат ми Енк. Кажи му, че сестра му ще яде с него.

Краката на Хаджиун го понесоха, преди да се сети да попита къде точно се намира въпросният гер. Хулун го видя да се колебае между две пътеки и се усмихна. Сигурна беше, че ще разпита за посоката, вместо да се върне назад. Синовете й можеха и сами да се оправят.

— Ще дойдеш с мен, Хазар. Арслан, ти също. Ще се нахраните, после ще намерим Бьорте и баща й и ще се върнем обратно.

Арслан се разкъсваше, спомняйки си предупрежденията на Темуджин. Хич не се радваше на създалата се ситуация, но по-нататъшните възражения щяха да посрамят Хулун пред олхунутите, а той не можеше да допусне подобно нещо. Накрая се принуди да наведе глава.

Шолой се беше обърнал и следеше разговора. Очите му се стрелнаха към дъщеря му да види как приема всичко това.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той.

Бьорте кимна сковано и на лицето й грейна усмивка. Двамата тръгнаха заедно между герите и гордостта на Шолой можеше да се види отдалеч. Хулун гледаше със задоволство как се отдалечават.

— Отиваме на война — промърмори тя. — Би ли им отказал последната възможност да си поговорят като баща и дъщеря?

Арслан не знаеше дали въпросът е отправен към него, така че не отговори. Хулун сякаш потъна в спомени, но бързо се отърси.

— Гладна съм — обяви тя. — Ако герът на брат ми е там, където беше навремето, ще го намеря.

Закрачи напред, а Арслан и Хазар изостанаха зад нея, без да могат да се погледнат в очите.

Бяха минали четири дни, откакто Темуджин бе довел олхунутите, когато привечер предупредителният зов на роговете се понесе над степта. Въпреки че бяха изтощени от обучението през деня, воините от двете племена веднага наскачаха и грабнаха оръжията си, забравили за глада.

Темуджин възседна понито си, за да вижда по-добре. За един ужасен момент си помисли, че татарите някак са успели да ги заобиколят, да разделят силите си и да ги нападнат на два фронта. После ръцете му стиснаха повода и той пребледня.

Зрението на Хаджиун беше остро, както винаги, и той също се вцепени. Арслан забеляза реакцията на по-младите мъже, сам неспособен да различи нещо в спускащия се сумрак.

— Кой идва? — попита той и примижа срещу тъмната маса препускащи насреща им конници.

Темуджин се изплю яростно в краката му. Видя колко добре спазват строя непознатите и устата му се изкриви.

— Племето на баща ми, Арслан. Вълците.

Железните факли трептяха и фучаха на вятъра, когато Елук влезе в обединения лагер. Темуджин бе изпратил Арслан да уговори срещата с хана веднага щом вълците спряха. Нямаше да отиде сам и дори щом видя Елук да върви сред герите към него и братята му, не знаеше дали ще го остави да си тръгне жив оттук. Убийството на гост бе престъпление, което щеше да го злепостави пред олхунутите и кераитите, но той реши, че би могъл да подлъже Елук да наруши правилата. Тогава щеше да има всички основания да се разправи с него.

Елук бе наедрял още повече през годините, откакто Темуджин го беше видял за последен път. Главата му бе гола, изцяло обръсната, с изключение на една-единствена плитка, която се олюляваше в такт с крачките му. Беше облечен в тежък черен дел, поръбен с тъмна козина, а отдолу носеше туника и гамаши. Темуджин присви очи, щом разпозна вълчата глава на дръжката на меча му. Елук крачеше сред герите, без да се оглежда, вперил поглед в силуетите около централния огън. Толуй вървеше до него, още по-голям и могъщ, отколкото го помнеше.