Кон Игълдън - Степният вълк

— Но татарите имат повече от хиляда, ти сам го каза — внезапно се обади Вен Чао.

Темуджин обърна жълтите си очи към посланика на Дзин, без да отговори. Усети погледа на Юан върху себе си и се запита колко ли знае Вен Чао и какво точно му е разказал първият му офицер.

— Няма да е лесно — каза Темуджин на Тогрул, сякаш Вен Чао не се беше обаждал. — Ще са ни нужни много дзински доспехи. Олхунутите имат двама умели ковачи. Вече съм им дал разпореждания. Ще ни трябва също броня за конете, с кожа и желязо на шията и гърдите.

Замълча, гледайки как Тогрул се бори с едно апетитно парче месо.

— Вече показах, че тактиката ни срещу по-малки групи има успех, макар че и те ни превъзхождаха числено — продължи Темуджин. — Татарите не използват в атака нашия строй, нито нашия начин на обкръжаване — Погледът му се стрелна към Вен Чао. — Не се боя от броя им.

— Искаш от мен да рискувам всичко — поклати глава Тогрул.

Вен Чао ги прекъсна.

— Татарската армия трябва да бъде разбита, господарю хан — тихо каза той на Тогрул. — Господарите ми не ще забравят ролята ти в това начинание. Вече са отредени земи за хората ти, когато битката свърши. Там ти ще бъдеш цар и никога вече не ще познаеш глад или война.

За пореден път Темуджин се убеди колко силно влияние има Вен Чао върху тлъстия хан. Неприязънта му към посланика нарасна. Въпреки че нуждите им бяха едни и същи, не изпитваше радост от това, че владетел от собствения му народ е в капана на чуждоземния дипломат.

За да прикрие раздразнението си, Темуджин започна да яде, наслаждавайки се на вкуса на олхунутските билки. Забеляза, че едва сега Вен Чао също посяга към подносите. Този човек е много обигран интригант, помисли се Темуджин. И това го правеше опасен.

Тогрул се замисли за момент с месото в ръка, но накрая сви рамене и го пъхна в устата си.

— Искаш да поведеш кераитите ли? — попита той.

— Да, само за тази битка, както и преди — отвърна Темуджин. Желаеше го от сърце, но и не можеше да вини Тогрул за страховете му. — Вече имам собствено племе, Тогрул. Мнозина очакват от мен сигурност и ръководство. Щом свършим с татарите, ще потегля на юг към по-топлите земи за около година. До гуша ми дойде от студения север. Смъртта на баща ми е отмъстена и може би ще позная мир и ще отгледам синове и дъщери.

— Че за какво друго се бием? — промърмори Тогрул. — Добре, Темуджин. Ще получиш хората, които са ти необходими. Ще получиш моите кераити, но след като всичко свърши, те ще дойдат с мен на изток в новите земи. Не очаквай да останат, щом не ни заплашва враг.

Темуджин кимна и протегна ръка. Мазните пръсти на Тогрул докоснаха неговите и погледите им се срещнаха. Нямаха доверие един на друг.

— А сега съм сигурен, че съпругата ми и майка ми ще поискат да се приберат при своите хора — каза Темуджин и стисна здраво ръката му.

Тогрул кимна.

— Ще ти ги пратя — каза той и Темуджин най-сетне усети как напрежението в него отслабва.

Хулун вървеше из лагера от детството си с Бьорте и Елуин. Хазар, Хаджиун и Арслан съпровождаха трите жени. Темуджин ги бе предупредил да не се отпускат. Олхунутите го бяха приели, повлечени от неудържимата вълна от събития. Това обаче не означаваше, че е безопасно да се разхождат сред герите.

Бьорте бе наедряла, бременността беше променила походката й и тя едва успяваше да не изостава от Хулун. Веднага се беше възползвала от шанса да посети олхунутските родове. Беше ги напуснала като съпруга на разбойник. Да се завърне като жена на техния хан, бе неимоверно удоволствие. Крачеше с високо вдигната глава и поздравяваше всички, които познаваше. Елуин възбудено се оглеждаше с надежда да зърне семейството си. Щом ги видя, момичето се втурна да прегърне майка си. Беше станала по-самоуверена след пристигането си в лагера. Хазар и Хаджиун я ухажваха усърдно и Темуджин като че ли възнамеряваше да ги остави да решат въпроса помежду си. Елуин бе разцъфтяла под тяхното внимание. Хулун разбра, че тя съобщава за смъртта на сестра си, но гласът й бе прекалено тих, за да го чуе. Баща й седна тежко на едно дърво край вратата на гера и наведе глава.

Докато оглеждаше лагера, Хулун изпита единствено тъга. Всичките й познати бяха пораснали или бяха предадени на птиците и духовете. Почувства се странно неловко да види герите и украсените делове на родовете, които познаваше като момиче. В спомените й всичко си беше постарому, но реалността я сблъска с непознати лица.

— Ще видиш ли брат си, Хулун? И племенника си? — промърмори Бьорте. Беше като омагьосана от срещата на Елуин с родителите й. Но не спомена нищо за собствения си дом.