Кон Игълдън - Степният вълк

Чуха конски тропот в далечината. Темуджин и офицерите му обучаваха олхунутите и кераитите на новите военни тактики. Занимаваха се с това от зазоряване и Хулун знаеше, че синът й ще ги изтощи до припадък през първите няколко дни. Новото му положение не възпираше негодуванието на мнозина кераити, че им се налага да се сражават с по-долни от тях родове. Още първата вечер имаше две сбивания и един кераит бе наръган с нож. Темуджин уби победителя, без да му даде възможност да каже и дума. Хулун потрепери, като си спомни изражението на сина си. Би ли могъл Есугей да бъде толкова безжалостен? Вероятно да, ако му се беше отворила възможност да командва толкова много хора. Ако шаманите бяха прави и наистина едната душа оставаше на земята, а другата отиваше на небето, той сигурно се гордееше с постиженията на сина си.

Хулун и Бьорте гледаха как Елуин целува баща си отново и отново, а сълзите й се смесват с неговите. Накрая тя стана да си ходи и майка й притисна главата й до рамото си. Бьорте извърна поглед и се загледа в пространството с безизразна физиономия.

На Хулун не й беше нужно да пита какво са й направили татарите, които я отвлякоха от съпруга й. Всичко беше ясно от начина, по който Бьорте реагираше на всяко докосване. Тя подскачаше дори когато Хулун протягаше ръка към нея. Сърцето й се свиваше при мисълта какво бе преживяла младата жена, но тя знаеше добре, че времето ще притъпи острието на мъката. Вече дори нейните спомени за Бехтер изглеждаха някак далечни; не избледнели, а по-скоро лишени от болката, която ги съпровождаше.

Слънцето сякаш охладня, когато Хулун откри, че връщането й при олхунутите не я радва така, както се беше надявала. Всичко беше различно. Вече не беше малкото момиче, излязло да язди с братята си, което се бе натъкнало на Есугей. Помнеше го в онзи ден — прекрасен и безстрашен, когато ги нападна. Енк извика, щом стрелата на Есугей се заби в бедрото му, и препусна да се спасява. Тогава мразеше непознатия воин, но откъде можеше да знае, че именно той ще се окаже нейната любов? Как би могла да знае, че един ден ще застане сред сънародниците си като майка на техния хан?

Видя някакъв старец, който се движеше сковано сред герите и се подпираше на тояга. Бьорте ахна и Хулун позна кой е той. Дъщеря му се изправи неподвижна, изпълнена с гордост.

Шолой изкуцука до тях, като хубаво огледа съпровождащите ги воини. Очите му се плъзнаха по Хулун и внезапно се заковаха върху нея, сякаш се беше сетил нещо.

— Помня те, момиче — каза той. — Макар че оттогава мина много време.

Хулун присви очи, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал, когато е била малка. Появи се смътен спомен — мъж, който я учи да плете сбруя от въже и кожа. Още тогава беше стар, поне в нейните очи. За своя изненада усети, че се просълзява.

— Помня те — каза тя и той се ухили към нея, разкривайки кафяви венци. Бьорте не беше казала нито дума. Той кимна към дъщеря си, а беззъбата му усмивка стана още по-широка.

— Не съм предполагал, че ще те видя отново сред тези гери — каза той.

Бьорте стоеше като замръзнала и Хулун се запита дали е усетила привързаността в грубия тон на баща й. Той се разсмя неочаквано.

— Две жени на ханове, две майки на ханове. И все пак пред мен стоят само две жени. Май ще спечеля един-два мяха айраг с тази гатанка.

Протегна ръка, докосна подгъва на дела на Бьорте и прецени вещо материята.

— Направила си добър избор, момиче. Вижда се. Знаех си, че в онзи вълк има нещо. Казвал ли съм ти го?

— Каза, че най-вероятно е мъртъв — отвърна Бьорте. Хулун никога не я беше чувала да говори толкова студено.

Шолой сви рамене.

— Може и така да е — тъжно каза той.

Мълчанието се проточи мъчително помежду им и Хулун въздъхна.

— Ти я обожаваш, старче — каза тя. — Защо просто не й го кажеш?

Шолой се изчерви, но не можеха да кажат със сигурност дали беше от гняв или от смущение.

— Тя си го знае — промърмори той.

Бьорте пребледня. Дълго го гледа и накрая поклати глава.

— Не, не го знаех — отвърна тя. — Как бих могла да знам нещо, щом никога не си ми го казвал?

— Май трябваше да го сторя — отвърна Шолой.

Старецът се загледа към лагера. Сякаш ученията на воините в равнината бяха погълнали цялото му внимание и той не можеше да погледне към дъщеря си.

— Гордея се с теб, момиче — внезапно рече той. — Бих се отнасял по-мило с теб, ако можех да те отгледам отново.

— Не можеш — поклати глава Бьорте. — И сега аз нямам какво да ти кажа.