Кон Игълдън - Степният вълк

Забеляза в далечината двама от съгледвачите, които галопираха с всички сили към герите. Намръщи се на главоломното им препускане и усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Пристигането им не остана незабелязано и лагерът около него оживя. Мъжете започнаха да навличат делове и брони и без излишни движения да оседлават конете си. Гордееше се с всички тях и отново се запита какво да прави с Юан. Вече не можеше да му има доверие, но откакто бе изстрелял стрела в гърдите му в лагера на кераитите, беше започнал да го харесва. Не искаше да го убива.

Съгледвачите приближиха и той забеляза, че единият, Хазар, препускаше като обезумял. Конят му бе покрит с пяна и Темуджин усети как тревогата се предава на всички и те очакват да научат новините. Хазар не се плашеше лесно, но яздеше без изобщо да се замисли за собствената си безопасност или за коня си.

Насили се да остане на място, докато Хазар стигна до него и скочи на земята. Хората трябваше да го виждат различен, неподвластен на страховете им.

— Какво те е накарало да яздиш толкова бързо, братко? — попита Темуджин, като запазваше гласа си спокоен.

— Повече татари, отколкото съм виждал през целия си живот — задъхан отвърна Хазар. — Армия, пред която разбитата вчера изглежда като незначителна банда. — Спря, за да си поеме дъх. — Каза, че ще дойдат на талази през пролетта, и излезе прав.

— Колко са? — рязко попита Темуджин.

— Повече, отколкото мога да преброя. На един ден път, а може би и по-близко. Тези, които избихме, просто са проправяли пътя. Има стотици каруци и коне. Може би хиляда мъже. Никога не съм виждал подобно нещо, братко. Никога.

Темуджин се намръщи.

— Аз също имам новини, които няма да искаш да чуеш. Но това ще почака. Дай вода на коня си, преди да е рухнал мъртъв. Кажи на хората си да се качват на конете и си намери отпочинало пони. Искам да видя що за армия е уплашила малкия ми брат. Хазар изсумтя.

— Не съм казал, че са ме уплашили. Просто реших, че ще искаш да знаеш, че целият татарски народ е тръгнал на юг за главата ти. Това е всичко. — Ухили се на идеята. — За духовете, Темуджин. Жилихме ги твърде дълго и сега са се вбесили. — Погледна към мъжете, които ги бяха наобиколили и слушаха всяка дума. — Какво ще правим сега?

— Чакай, Хазар. Трябва първо да свърша едно нещо — каза Темуджин.

Отиде до гера, където Юан беше прекарал нощта, и изчезна вътре. Арслан и Хаджиун влязоха след него и тримата изведоха на сивата светлина Юан, който разтриваше китките си. Въжетата му бяха прерязани и Хазар го зяпна стъписано, зачуден какво се е случило в негово отсъствие.

Темуджин се обърна към дзинския воин.

— Бях започнал да мисля за теб като за приятел, Юан. Не мога да те убия днес — каза той.

Юан остана безмълвен, Темуджин му доведе едно оседлано пони и му подаде повода.

— Върни се при господаря си.

Юан го възседна с лекота и остана дълго, вперил поглед в Темуджин.

— Желая ти сполука, господарю — каза най-сетне той.

Темуджин плесна задницата на понито и Юан препусна, без да се обръща назад.

Хазар отиде при братята си, загледан след отдалечаващия се войник.

— Това май означава, че получавам левия фланг — каза той.

Темуджин се изсмя.

— Намери си отпочинал кон, Хазар. Хаджиун, ти също. Искам да видя на какво си се натъкнал.

Огледа се и видя, че Джелме вече е скочил в седлото и е готов да тръгне.

— Върни хората обратно при кераитите и им кажи, че наближава армия. Тогрул ще трябва да се бие или да бяга, както му се хареса.

— А ние? — попита обърканият Хазар. — Трябват ни повече от шейсет души. Трябват ни повече мъже, отколкото кераитите могат да изведат на полето.

Темуджин погледна на юг, изпълнен с горчиви спомени.

— След като видя тази армия със собствените си очи, ще се върнем обратно в земите около Червения хълм — каза той. — Ще намеря още мъже, но първо ще трябва да се изправим пред друг враг.

Изглеждаше толкова мрачен, че дори Хазар не посмя да се обади. Темуджин заговори толкова тихо, че едва го чуваха.

— Аз и братята ми имаме да уреждаме сметки с олхунутите, Арслан. Всички можем да намерим смъртта си. Не е нужно да идваш с нас.

Арслан поклати глава. Не погледна към Джелме, но усети погледа на сина си.

— Ти си мой хан — отвърна той.

— Това достатъчно ли е?

Арслан бавно кимна.

— Това е всичко.

Темуджин стоеше с разперени ръце, докато олхунутските дружинници го претърсваха най-старателно. Хазар и Арслан бяха изтърпели същото унижение. Мъжете, които охраняваха гера на Сансар, бяха усетили мрачното настроение на посетителите и не пропуснаха нищо. И тримата носеха дзински доспехи над летните делове и копринените долни дрехи, отнети от татарите. Темуджин гледаше свирепо, докато пръстите на дружинниците опипваха странните пластини, зашити към тежката дреха. Единият понечи да коментира, но Темуджин плесна ръката му, сякаш раздразнен от това посегателство към достойнството му. Сърцето му биеше бързо, докато стоеше и чакаше да се срещне с най-стария си враг.