Кон Игълдън - Степният вълк

Темуджин трепна, когато хората му изреваха. Всички бяха видели жеста и той сякаш отприщи напрежението им. Онези, които още имаха лъкове, ги вдигнаха и замахаха тържествуващо. Всичко бе станало толкова бързо, че накрая бяха спрели, без да са сигурни какво точно става. Сега ги изпълни огромната радост, която изпитва всеки, който се е изправил пред смъртта и е останал жив. Мъжете започнаха да слизат от конете. Някои от дружинниците на Тогрул възбудено пристъпиха към каруците и отметнаха покривалата, за да видят какво са спечелили.

Хората на Арслан завързаха пленниците и отнеха оръжията им. Някои нямаха белези и с тях се отнасяха грубо, с презрение. Нямаха право да живеят след такава битка и Темуджин изобщо не го бе грижа за тях. Откри, че ръцете му се тресат, слезе от коня и го поведе за повода, за да скрие обхваналата го слабост.

Вдигна поглед и се отърси от мислите си, щом видя, че брат му Темуге спира коня си наблизо и слиза от него с омекнали крака. Момчето бе побеляло като мляко, очевидно потресено, но Темуджин видя, че държи окървавено острие, сякаш не знае как се е озовало в ръката му. Опита се да срещне погледа му и да го поздрави, но Темуге се обърна и повърна в тревата. Темуджин се отдалечи, за да не го посрами. По-късно щеше да намери няколко думи да го похвали.

Застана насред каруците и усети погледите на офицерите си. Чакаха нещо и Темуджин вдигна ръка към очите си, отблъсквайки тъмните мисли, които се бореха за място в главата му. Прочисти гърлото си и заговори високо:

— Арслан! Намери всички мехове с айраг, събери ги на едно място и остави при тях доверен човек да ги пази. Хазар, прати осем души да разузнаят наоколо. Може да има и други. — Обърна се към Хаджиун, който тъкмо се беше върнал и скачаше пъргаво от понито си. — Хаджиун, събери пленниците и нареди на хората си да издигнат възможно най-бързо три гери. Ще нощуваме тук.

Това не беше достатъчно, осъзна той. Продължаваха да го гледат с блестящи очи и напиращи усмивки на лицата.

— Справихте се чудесно — извика той. — Всичко, което спечелихте, е ваше. Разделете го по равно.

Хората му нададоха радостни възгласи и се запътиха към натоварените с плячка каруци. Дори само конете означаваха моментално забогатяване за много от тях, но Темуджин не го бе грижа за това. От момента на победата пред него изникна перспективата да се върне при Тогрул. Разбира се, ханът на кераитите щеше да поиска своя дял. Това беше негово право, дори и да не присъстваше тук. На Темуджин не му се свидеха няколко дузини понита и мечове. Въпреки това нещо не му даваше покой. Не искаше да се връща. Мисълта да върне покорно дружинниците, които му бяха служили тъй добре, го караше да стиска зъби от раздразнение. Нуждаеше се от тях, а Тогрул искаше като награда единствено земите в Дзин. Наведе се импулсивно и докосна тревата. Някой е намерил смъртта си точно на това място, осъзна той. По стръковете имаше капчици кръв, които изцапаха ръката му. Отново заговори на висок глас.

— Запомнете това, когато разказвате на децата си как сте се сражавали заедно със синовете на Есугей. Има едно племе и една страна, която не познава граници. Това е само началото.

Може би радостните възгласи се дължаха само на вълнението от победата. Нямаше значение.

Татарите се бяха подготвили за дълга кампания. В каруците имаше масло за лампи, вълнени въжета, дрехи от най-тънката коприна до толкова дебели платнища, че едва се огъваха. Имаше кожена торба със сребърни монети и достатъчно черен айраг, за да стопли и най-измръзналите гърла в зимните нощи.

Темуджин нареди монетите и меховете да бъдат събрани и струпани край стената на първия издигнат гер. Около двадесет татари бяха оцелели при атаката и той ги подложи на разпит, за да разбере кой е водачът им. Повечето просто го поглеждаха и продължаваха да мълчат. Наложи се да извади меча си и да убие трима, преди четвъртият да изругае и да се изплюе на земята.

— Няма водач — каза вбесеният татарин. — Умря с останалите.

Без да каже нито дума, Темуджин вдигна мъжа на крака и го бутна да застане до Арслан. Изгледа останалите в редицата със студено изражение.

— Не обичам народа ви и нямам причина да ви държа живи — каза той. — Ще бъдете избити тук, освен ако не сте ми полезни.

Никой не отговори и не го погледна в очите.

— Добре тогава — каза Темуджин в настъпилата тишина. Обърна се към най-близкия воин — един от братята, които беше довел в лагера си на север. — Убий ги бързо, Бату.