Кон Игълдън - Степният вълк

Любопитните олхунути се бяха насъбрали около тях, бърбореха помежду си и сочеха странно облечените посетители, които бяха нарушили сутрешния им ритъм. Темуджин не видя стария Шолой сред тях, но намръщеният му чичо бе там, а Коке за пореден път беше взел техните мечове и бе изчезнал в ханския гер да съобщи за пристигането им. Младият воин бе поел оръжията им с разочарование. Един поглед бе достатъчен, за да прецени, че качеството им не е като на онези, с които Темуджин бе дошъл миналия път. Татарската изработка бе груба и остриетата трябваше да се точат много по-често от превъзходната стомана на Арслан.

— Можеш да влезеш — най-сетне каза един дружинник. — Ти също — посочи Хазар. — Приятелят ви ще трябва да изчака тук.

Темуджин скри тревогата си. Не беше сигурен дали Хазар ще успее да се овладее в напрегнатата ситуация, но тази сутрин Хаджиун имаше други задачи. Не си направи труда да отговори и се наведе ниско, за да мине през малката врата. Мислите му препускаха.

Този път Сансар не седеше на престола, който използваше при официалните срещи. Когато Темуджин влезе, ханът разговаряше тихо с други двама дружинници. Коке стоеше отстрани и ги гледаше. Мечовете им бяха небрежно подпрени на стената заради уж ниската им стойност.

Вратата изскърца, Сансар прекъсна мърморенето си и пристъпи към престола. Темуджин забеляза, че той се движи внимателно, сякаш възрастта бе направила костите му чупливи. Ханът все още приличаше на стара змия с обръснатата си глава и хлътналите очи, които никога не намираха покой. Темуджин не можеше да го погледне, без да покаже омразата си, но въпреки това запази студеното си изражение. Дружинниците заеха позиция от двете страни на господаря си и загледаха свирепо новодошлите. Темуджин се насили да си припомни любезностите, задължителни към хана на могъщо племе.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю Сансар — каза той.

— За пореден път — отвърна Сансар. — Мислех си, че миналата ни среща ще бъде последната. Защо ме тревожиш в дома ми, Темуджин? Виждам те по-често, отколкото собствените си съпруги. Какво още искаш от мен?

С периферното си зрение Темуджин забеляза, че Коке се усмихва, и лицето му пламна. Хазар пристъпи раздразнено и той го изгледа предупредително, преди да заговори.

— Може би си чул за татарската армия, нахлула от северната пустош. Видях ги със собствените си очи и дойдох да те предупредя.

Сансар се изсмя сухо.

— Всеки скиталец и пастир говори за тях. Олхунутите нямат дрязги с татарите. Не сме пътували толкова далеч на север от четиридесет години, преди още да стана хан.

Очите му блестяха, когато се наведе и се вгледа в мъжете, които стояха сковано пред него.

— Ти ги вдигна на война със своите нападения, Темуджин. Ти трябва да поемеш последиците. Боя се за теб, наистина се боя.

Тонът му не отговаряше на думите и Темуджин се надяваше, че Хазар ще запази мълчание, както му бе наредено.

— Те не ще подминат племената, които твърдят, че нямат кръвна вражда с тях, господарю — продължи Темуджин. — Видях хиляда воини и още толкова жени и деца в лагера им. Дошли са в земите ни с по-голяма сила, отколкото помни някой.

— Ужасен съм — каза Сансар, като се усмихваше. — И какво предлагаш да сторим?

— Да се изправим срещу тях — рязко отвърна Темуджин, започнал да губи собственото си самообладание от подигравателния тон на стареца.

— Заедно с кераитите ли? О, чух за твоя съюз, Темуджин. Вестите се разнасят бързо, когато се появи нещо тъй интересно. Но това достатъчно ли ще бъде? Не вярвам Тогрул да е в състояние да събере повече от триста души за тази веселба.

Темуджин пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Олхунутските стрелци са прочути, господарю. С още триста от твоите хора бих могъл.

Млъкна, когато Сансар се разсмя и погледна към Коке и двамата си дружинници. Ханът забеляза гневните изражения на Темуджин и Хазар и се опита да бъде сериозен.

— Съжалявам, но идеята беше… — Той поклати глава. — Значи си дошъл да ме молиш за воини? Очакваш военната сила на олхунутите да препусне по твоя команда? Не.

— Татарите ще ни пометат племе след племе — каза Темуджин и пристъпи напред в опита си да убеди хана. Дружинниците се напрегнаха, но Темуджин не им обърна внимание. — Колко време ще останеш в безопасност, след като кераитите бъдат унищожени? Колко дълго ще оцелеят квираите, найманите, вълците? Толкова отдавна сме разделени помежду си, че май си забравил, че сме един народ.