Кон Игълдън - Степният вълк

Накрая Тогрул обяви, че е сит, и се оригна, като покри с длан устата си.

— Виждаш, че не сме гладували през зимата — каза весело той и потупа шкембето си. — Духовете бяха добри към кераитите.

— Ще бъдат щедри и в бъдеще — добави Вен Чао, като гледаше Темуджин. — Радвам се, че прие предложението, което ти съобщих, господарю.

Последните думи прозвучаха странно неискрено в устата му, но Темуджин ги прие като нещо, което ме се полага.

— Защо съм ти притрябвал? — попита той Тогрул. — Имаш достатъчно хора и оръжия, за да можеш сам да смажеш татарите. Защо ти е да се обръщаш и към моите хора?

Тогрул посегна да избърше мазните си устни с опакото на ръката, но усети погледа на Вен Чао и бръкна в дела си, за да извади парче плат за целта.

— Името ти е известно, Темуджин. Вярно е, че кераитите са силни — прекалено силни, за да бъдат нападани от други племена, но Вен ме убеди, че е нужно да изнесем борбата на север, както правиш ти.

Темуджин не каза нищо. Един поглед към огромния мъж беше достатъчен, за да не пита защо Тогрул не поведе хората си лично. Зачуди се дали изобщо има пони, способно да го издържи. Въпреки това виждаше наоколо стотици кераити, както и петдесетина, които се бяха присъединили към пиршеството край огъня. Племето беше много по-голямо от това на вълците и дори от олхунутите. Нима сред тях нямаше хора, способни да поведат отряд? Не изрече мислите си на глас, но Тогрул видя изражението му и се засмя.

— Бих могъл да заповядам на някой от дружинниците си да нападне татарите, нали? Но колко време ще мине, преди той да се върне при мен със скрит в ръкава нож? Не си мисли, че съм глупак, Темуджин. Кераитите се умножиха, защото ги държа силни и защото Вен Чао ни докара коне, храна и злато от изток. Може би някой ден ще имам собствени земи в онази страна. Кераитите ще познаят мира и изобилието, ако успея да прогоня татарите.

— Смяташ да заведеш цялото племе на територията на Дзин ли? — невярващо попита Темуджин.

Тогрул сви рамене.

— Защо не? Трудно ли е да си представиш живота без виещите племена, които кръжат около теб и само чакат да ти намерят някакво слабо място? Вен ни обеща земя и кераитите ще благоденстват там.

Темуджин изгледа рязко представителя на Дзин.

— И аз чух много обещания, но засега не съм видял нищо истинско освен картинки върху хартия. Къде са обещаните ми понита, доспехите и оръжията?

— Ако днес стигнем до съглашение, ще изпратя пратеник до Кайфенг. Ще ги получиш след по-малко от година — отвърна Вен.

— Пак обещания — поклати глава Темуджин. — Да говорим за нещата, които мога да пипна сега.

Погледна към Тогрул и жълтите му очи блестяха като злато на утринната светлина.

— Казах, че на север има татарски лагер. С братята ми го проучихме подробно. Проследихме малка група на един ден езда от него и останахме незабелязани. Ако искаш да водя хората ти, дай ми такива, които са проливали кръв, и с тях ще унищожа татарите. Нека това скрепи договорката ни, а не някакви дарове, които може никога да не пристигнат.

Вен Чао се разгневи, че поставят думите му под съмнение, но когато заговори, лицето му не показа чувствата му.

— Извадил си голям късмет, че не си се натъкнал на отряда от онзи лагер, господарю. Срещнах ги, докато се връщах тук.

Темуджин обърна бледия си поглед към дзинския дипломат.

— Мъртви са до един — каза той. Вен остана неподвижен като камък, докато асимилираше чутото. — Проследихме последните, докато бягаха обратно към лагера си.

— Маже би затова си довел толкова малко мъже със себе си — кимна Вен. — Сега разбирам.

Темуджин се намръщи. Беше преувеличил броя на хората си и го разкриха, но не можеше да остави нещата така.

— При нападението изгубихме четирима души, а убихме тридесет. Взехме конете и оръжията им, но нямаме конници за тях. Освен ако не ги намеря тук.

Тогрул се обърна към Вен Чао, наблюдавайки реакцията му с интерес.

— Добре са се справили, нали, Вен? Заслужил си е славата. Най-сетне да доведеш подходящия човек при кераитите. — Погледът на хана се спра върху мазните парчета месо, останали в подносите. Посегна към тях и загреба тлъстината с длан. — Ще си получиш твоите тридесет мъже, Темуджин. Най-добрите от кераитите. Донеси ми сто глави и името ти ще бъде записано в песните на народа ми.

Темуджин се усмихна стегнато.

— За мен е чест, господарю, но ако ти донеса сто глави, ще поискам сто воини за лятото.

Гледаше как Тогрул бърше ръцете си с парчето плат и мисли. Мъжът беше неприлично грамаден, но Темуджин не се съмняваше в острия ум, спотайващ се в тъмните му очи. Тогрул вече бе споделил своя страх от предателство. Как би могъл да се довери на непознат, а не на човек от собственото си племе? Темуджин се запита дали Тогрул знае, че воините му ще се върнат в герите си променени след битката с татарите. Помнеше думите на баща си. Няма по-силна връзка от тази между хора, рискували рамо до рамо живота си. Тя е по-силна от връзката с племето и рода. Темуджин определено искаше тези кераитски воини за себе си.