Кон Игълдън - Степният вълк

— Добре сте дошли като гости в дома ми — каза той. — Кой от вас е Темуджин от вълците? Много съм чувал за теб.

Най-високият пристъпи напред и сведе вдървено глава, сякаш жестът му бе непознат.

— Вече не съм от вълците, господарю. Не дължа вярност към племето на баща ми. Сега тези са моите хора.

Никога досега Темуджин не бе виждал по-тлъст човек. Опита се да скрие изненадата си, докато Тогрул приветстваше братята му, Джелме и Арслан. Ханът не беше на повече от тридесет и хватката му бе силна, но плътта му сякаш преливаше от него, а делът му се издуваше под широкия пояс. Лицето му бе кръгло, с дебели пръстени тлъстина над яката. Още по-странно беше, че носеше роба, която много приличаше на дрехата на Вен.

Косата на Тогрул бе вързана назад по дзински образец и Темуджин не знаеше какво да мисли за този човек. Той не приличаше на никой друг хан и единствено чертите и червеникавата кожа издаваха, че е от собствения му народ.

Спогледа се с Хаджиун, щом Тогрул приключи с поздравите и постави тежки длани върху тумбака си.

— Звярът се събуди, приятели. Трябва да сте изгладнели от пътуването, сигурен съм.

Плесна с ръце и нареди да донесат храна. Темуджин видя, че тълпата се разотива по герите, явно да донесе достатъчно ядене, за да утоли ханския апетит. Изглежда отдавна бяха свикнали с тази задача.

— Идваш с не повече от тридесетина воини — каза Тогрул, като броеше под нос. — Вен Чао ми каза, че сте около стотина.

— Ще намеря още — моментално зае отбранителна позиция Темуджин. Тогрул повдигна изненадано вежда.

— Значи е истина, че приемаш в лагера си скиталци? Не крадат ли?

— Не и от мен — отвърна Темуджин. — Освен това се бият добре. Казаха ми, че се нуждаеш от военачалник. Ако не е вярно, ще върна хората си на север.

Тогрул примигна от резкия отговор. За момент му се прииска да му се беше родил един-единствен син вместо всичките дъщери, които му бе дала съпругата му. Може би тогава нямаше да му се налага да ухажва току-що слезли от хълмовете диваци.

— Вен Чао говори много похвално за теб и аз се доверявам на препоръката му. Но ще говорим за това, след като се наядем — каза той и пак се усмихна в очакване. Вече надушваше миризмата на печеното овнешко.

— На един месец езда на север има татарски лагер — каза Темуджин, без да обръща внимание на предложението. — В него има около стотина воини. Ако намериш още тридесет мъже като моите, ще ти донеса главите им и ще ти покажа какво можем.

Тогрул примигна. Младият воин се намираше в огромен лагер, пълен с множество въоръжени мъже. Обръщаше се към човек, когото искаше да привлече на своя страна, но говореше така, сякаш Тогрул беше онзи, който трябва да преклони глава.

За миг се запита дали да не го постави на място, но размисли.

— И за това ще говорим — каза той. — Но ако не седнете да ядете с мен, ще бъда жестоко обиден.

Темуджин кимна. Тогрул се отпусна, когато на студения въздух изнесоха подноси с димящо месо. Видя как очите на новодошлите се стрелкат към тях. Несъмнено бяха гладували цялата зима. В центъра на лагера бяха запалили огън и Тогрул кимна към него. Темуджин погледна предпазливо другарите си и Тогрул видя, че братята му свиха рамене, а единият се усмихна в очакване.

— Добре, господарю — с неохота рече Темуджин. — Първо ще ядем.

— За мен е чест — отвърна Тогрул, неспособен да държи рязък тон. Каза си да не забравя обещаните от Вен имоти. Може би този разбойник щеше да ги направи по-достижими.

Вен Чао се присъедини към тях, когато слънцето се издигна над хоризонта. Слугите му презрително отказаха одеялата, които трябваше да го изолират от мразовитата земя, и вместо тях донесоха за господаря си малка пейка. Темуджин наблюдаваше с интерес как подправят месото с прахове от малки бутилки, преди да му го подадат. Тогрул щракна с пръсти да подправят и неговото ядене и слугите побързаха да изпълнят желанието му. Очевидно то не беше ново за хана на кераитите.

Войниците на Вен Чао не участваха в пира. Темуджин видя, че първият между тях, Юан, ги разполага на стража около лагера, докато господарят му се храни, очевидно напълно забравил за тях.

Тогрул не позволи никакви разговори, докато не утоли апетита си. На два пъти Темуджин отвори уста, но и двата пъти ханът просто му посочи храната, без да престава да дъвче. Това беше отчайващо и Темуджин не се изненада, когато видя в очите на Вен Чао весели искрици. Сигурно той си спомняше собствената си изненада от таланта на Тогрул да изяжда огромни количества. Дебелият хан като че ли имаше бездънен стомах. Темуджин и братята му привършиха много преди него и съвсем малко след Вен, който ядеше колкото птичка.