Кон Игълдън - Степният вълк

— Това би донесло мир на теб, но не би променило нищичко за Бьорте — каза Хулун.

— Какво друго ми остава? Тя не може да ги убие. Това, което се случва не е по нейна вина. — Откри, че плаче, и яростно избърса кървавите сълзи от бузите си. — Тя ми имаше доверие.

— Не можеш да поправиш това, синко, ако успеят да се изплъзнат от братята ти. Ако я откриеш жива, ще трябва да бъдеш търпелив и мил.

— Зная! Обичам я. Това е достатъчно.

— Беше — не отстъпи Хулун. — Занапред може и да не бъде.

Стоеше на студения вятър и главата му туптеше. Докато чакаше Арслан да доведе понитата, Темуджин се огледа, надушвайки миризмата на кръв. Лагерът беше пълен с обезобразени тела. Някои все още се движеха. Един татарин лежеше по гръб като мъртъв, но пръстите му мърдаха около двете стрели на гърдите му като някакви бледи паяци. Темуджин извади ножа от колана си и с олюляване тръгна към него. Мъжът беше на няколко мига от смъртта си, но въпреки това Темуджин коленичи до него и опря острието в пулсиращото му гърло. Пръстите на татарина замръзнаха и той безмълвно обърна очи към него. Щом погледите им се срещнаха, Темуджин бавно натисна надолу, преряза трахеята и видя, че тя засмуква въздух и кръв.

Когато се изправи, все още стъпваше несигурно. Слънцето изглеждаше прекалено ярко. Изведнъж се обърна и повърна. Чу Хулун да говори нещо, но думите й достигаха до него през някакъв рев и не успя да я разбере. Двамата с Арслан спореха дали да потегли и Темуджин видя как ковачът се мръщи нерешително.

— Няма да падна — каза им той и се хвана за седлото. — Хайде, помогнете ми да се кача. Трябва да ги последвам.

Наложи се двамата да му помогнат да се качи в седлото, но щом възседна коня, Темуджин се почувства малко по-сигурно. Поклати глава и трепна от изгарящата болка.

— Джелме? — извика той. — Къде си?

Синът на Арслан бе покрит със засъхваща кръв, а мечът му все още беше изваден, докато вървеше сред труповете към тях. Темуджин, смътно си даде сметка, че никога досега не го беше виждал разгневен.

— Докато ни няма, трябва да преместиш лагера — каза Темуджин, като заваляше думите. Усещаше главата си прекалено голяма и сякаш всеки момент щеше да клюмне. Не чу отговора на Джелме. — Пътувай нощем. Отведи ги сред хълмовете, но се движи на юг към кераитите. Ако Тогрул има мъже като нас, ще изтрия татарите от лицето на земята. Ще те потърся, щом намеря жена си.

— Твоя воля, господарю — каза Джелме. — А ако не се върнеш?

Това трябваше да се каже, но Темуджин отново трепна. Болката стана почти непоносима.

— Тогава намери долината, за която сме си говорили, и отгледай синове и овце — най-сетне отвърна той.

Беше изпълнил дълга си на хан. Джелме бе чудесен водач и хората на Темуджин оставаха в сигурни ръце. Стисна здраво поводите. Братята му едва ли се бяха отдалечили много. Оставаше единствено отмъщението.

Слънцето клонеше към запад и къпеше степта в златна светлина, когато Хазар и Хаджиун откриха тялото на единия от мъжете, които преследваха. Това можеше да бъде капан. Хаджиун остана в седлото с готов за стрелба лък, а Хазар приближи трупа и го обърна с върха на ботуша си.

От стомаха на татарина стърчеше счупена стрела. Цялата долна половина на тялото му бе почерняла от кръв, а лицето му бе вкочанено и бяло като тебешир. Спътниците му бяха взели със себе си понито му — по-плитките следи от копитата му още се виждаха в почвата. Хазар бързо претърси тялото, но дори и да бе имало нещо по-ценно, татарите вече го бяха взели.

Братята продължиха да яздят, докато можеха да виждат следите, но настъпващият мрак ги принуди да спрат, за да не изгубят дирята. Никой не проговори, докато смесваха по глътка мляко и кръв от вената на кобилата на Хаджиун. И двамата бяха видели безжизнения Темуджин в ръцете на Арслан и нямаше да позволят на врага да се измъкне.

Спаха лошо, събудиха се преди зазоряване и потеглиха веднага щом слабата светлина отново разкри следите на нападателите. Двамата само се спогледаха и препуснаха в галоп. Бяха здрави и калени. Татарите нямаше да им се изплъзнат.

На втория ден отпечатъците от копита станаха по-свежи и по-лесни за виждане. Хаджиун беше по-добър следотърсач от брат си, който никога не бе имал нужното търпение. Скочи от седлото си и докосна купчината тор, търсейки следа от топлина. Пръстите му се забиха в тъмната топка и той се ухили.

— По-прясно е от предишното. Настигаме ги, братко — каза той на Хазар.