Кон Игълдън - Степният вълк

— Мислех си… — започна Юан. — Питам се дали да не пратим конник обратно до лагера, който посетихме, господарю. Да ги предупредим. Татарите може би търсят именно тях.

Вен изненадано примигна към офицера.

— Както виждам, май си се привързал към нашите домакини. Това е слабост, Юан. Какво ме е грижа, че татарите и монголите се избиват помежду си? Нима първият министър не ме е натоварил именно с тази задача? Честно казано, мисля, че се забравяш.

В същия миг друг страж извика предупредително и Вен и Юан чуха приближаването на конниците. Юан остана на мястото си.

Вен затвори очи за момент. В тази страна не можеше да има мир и спокойствие. Тъкмо си помислиш, че си го намерил, и някой ще препусне край теб, търсейки враг за убиване. Усети вълна от носталгия да се надига у него, но я потисна. Това щеше да бъде участта му, докато не го отзовяха обратно.

— Ако така ти харесва повече, кажи им, че не си виждал разбойниците. Кажи им, че тренирам хората си, за да са готови за пролетта.

— Твоя воля, господарю.

Вен гледаше приближаващите татарски воини. Май наистина са тръгнали на война, призна той, макар изобщо да не го беше грижа за Темуджин и за парцаливите му гери. Не би пролял и една сълза, дори и всички татари бъдат избити, а с тях — и монголските племена. Тогава най-сетне щеше да може да се прибере у дома.

Видя Юан да говори с водача им — масивен мъж, увит в дебели кожи. Потрепери при вида на този противен воин. Определено нямаше да се унизи да говори с него лично. Татаринът изглеждаше ядосан, но на Вен изобщо не му пукаше. Хората му бяха подбрани от личната охрана на първия министър и всеки един от тях струваше повече от половин дузина пищящи диваци. Самият Юан беше спечелил меча си на общоармейски турнир и бе заел първо място в дивизията си. Поне в това отношение Вен нямаше забележки.

Татарите вилнееха и размахваха мечове, хвърляха свирепи погледи към носилката, а Юан седеше невъзмутимо в седлото и клатеше глава. Единствено младежката гордост не им позволяваше да продължат нататък и Вен си помисли дали да не излезе и да им напомни кой е. Дори мърлявите татари знаеха, че не бива да докосват представителя на Дзин и той изпита облекчение, щом приключиха с представлението си и продължиха нататък, без да се обръщат назад. Вътрешно малко се разочарова, че не бяха извадили оръжия. Юан щеше да ги изколи. Разсеяно се запита дали Темуджин е готов да се сблъска с такава сила. Реши, че не го е грижа. Ако открият монголския лагер, щеше да победи или едната, или другата страна. И в двата случая щеше да има по-малко диваци, които да смущават съня му.

Отрядът изчезна и Вен усети, че стомахът му се бунтува. Изпъшка раздразнено и извика на Юан да приготвят малкия павилион, в който изпразваше червата си, скрит от любопитни погледи. Беше направил всичко възможно да се чувства удобно, но удоволствията на двора го преследваха в сънищата му. Не бе докосвал жена от много, много време. Може би ако напишеше смирено писмо, дребният Джанг щеше да уреди завръщането му. Не. Подобна мисъл бе непоносима.

Татарите нападнаха веднага щом чуха предупредителния рев на роговете. Препуснаха в галоп и яздеха с опънати лъкове, готови да запратят смъртоносна стрела в гърлото на всеки, който се изпречи на пътя им.

Темуджин и братята му изхвърчаха от герите преди да заглъхнат първите рогове. Воините заемаха позициите си без паника. При главния вход вдигнаха преградите от земята и забиха пръти, за да ги застопорят. Така конниците не биха могли да препуснат направо между герите. Щеше да им се наложи да заобикалят преградите и да се забавят.

Темуджин гледаше как хората му приготвят стрелите си и ги подреждат на замръзналата земя. Тъкмо приключиха, когато се появи първият враг, увит в смрадливи кожи.

Татарите яздеха по трима в редица, високо в седлата и търсеха мишени. Явно разчитаха на страха и объркването и Темуджин се ухили. Усети как земята трепери под краката му и му се прииска да носеше меча, който му беше направил Арслан. Вместо него държеше некачествено татарско оръжие. Но и то трябваше да му свърши работа.

Първите ездачи видяха преградата пред себе си. Двама отклониха конете си покрай нея и объркаха третия. Видяха мъжете в сянката на препятствието и инстинктивно пуснаха стрелите, но те се забиха в дървото. В този миг Хаджиун и Хазар се изправиха и тетивите им избръмчаха зловещо. Стрелите се забиха в двама галопиращи татари и ги стовариха на земята завинаги.