Гор Видал - Юлиан

Сгъвах писмото на все по-малки и по-малки квадратчета. Мислех усилено. Отправих молитва към Хермес. Доближих се до решетестия прозорец и потърсих слънцето, моя божествен покровител. Чаках някакъв знак и най-сетне той се появи. Залязващото слънце изведнъж огря лицето ми. Да, от запад, където се простираше Галия, Хелиос заслепи очите ми с тъмнозлатистия си диск. Трябваше да следвам божеството си и ако то желаеше смъртта ми, тя щеше да бъде моето жертвоприношение. Ако ми обещаваше победа — тогава аз вървях към слава. Стана ми съвсем ясно, че не мога да избягам дори и да искам. Наистина пурпурна смърт ме бе сграбчила.

Върнах се при гражданите на Августа Тауринорум, като че ли нищо не се бе случило. Орибазий ме гледаше въпросително, докато слушах верноподаническите слова на първенците. Смигнах му и той облекчено въздъхна.

На следната заран продължихме пътя си. Не беше студено в планините, нямаше още сняг освен по най-високите върхове. Дори войниците, повечето от тях вечно недоволни галилеяни, признаваха, че Бог е с нас. Как нямаше да бъде: те не преставаха да се молят. Всъщност за друго не ги биваше.

При навлизането ни в Галия се случи нещо интересно. По целия ни път беше разгласено за идването ми и всички ме очакваха радостно възбудени, тъй като аз бях първият законен цезар, който Галия щеше да види от много години. Казвам „законен“, защото Галия е отколе мястото, откъдето тръгват узурпаторите; през последните десет години там имаше трима. Всеки от тях бе намятал пурпурната мантия и бе сякъл пари, пред всеки от тях градовете бяха полагали клетва за вярност. И всички бяха повалени от Констанций или от съдбата. Сега най-сетне в Галия се намираше един истински цезар и това обнадеждаваше хората.

Привечер влязохме в първото галско село, разположено високо в планината. Селяните се бяха наредели на главната улица, за да ме посрещнат. Между къщите от двете страни на пътя бяха окачени гирлянди и венци, изплетени от елови и борови клонки. Нека Хермес ми е свидетел, че казвам истината: един от венците се откъсна, падна на главата ми и остана там като корона. Аз веднага спрях, защото не разбрах какво се бе случило. Отначало помислих, че ме беше закачило някое клонче. Вдигнах ръка и напипах венеца. Селяните се облещиха; дори моите разпуснати войници бяха поразени. Евтерий, който яздеше до мен, измърмори:

— Дори боговете са ти отредили да бъдеш коронясан.

Не му отвърнах, нито отместих венеца. Давайки си вид, че нищо не се е случило, продължих през селцето и хората ме поздравяваха още по-възторжено.

— Утре цяла Галия ще чуе за това — рече Орибазий.

— А на следния ден и Констанций ще узнае — добавих аз.

Но дори тази мисъл не беше в състояние да ме смути. Бях в отлично настроение, което отговаряше на прекрасния зимен ден, да не говорим за бодростта, която ми вдъхна благоволението на боговете.

Минаването през галските градове беше истински триумф. Времето се задържа добро, докато стигнахме портите на Виенна. Тогава задуха студен вятър и черни облаци се натрупаха от север. Усещаше се, че ще завали сняг. Загърнати в наметалата си, минахме черния Роданус 18 18 Река Рона. — Б.пр. и влязохме в града около третата стража. Въпреки че беше студено, улиците бяха претъпкани с хора; посрещнаха ме най-сърдечно. Не разбирах защо. Констанций предизвикваше почит и страх, а аз печелех любовта на хората. Не споменавам това от суетност, а просто като озадачаващ факт. Какво всъщност знаеха тези хора за мен? Аз можех да бъда втори Гал. И въпреки това те се бяха наредили и ме поздравяваха, като че ли бях спечелил голямо сражение или бях увеличил доставките на жито. Това посрещане бе необяснимо, но ободрително.

Като минах пред храма на Ливия и Август, тълпата избута напред една сляпа старица. Тя падна пред коня ми. Стражите ми я изтласкаха настрана. Тя пак падна.

— Вдигнете я — заповядах аз.

Изправиха я на крака.

— Кой е този? — попита тя на висок глас.

— Цезар Юлиан — извика някой.

Тя вдигна слепите си очи към небето и с глас на Пития обяви:

— Той ще въздигне наново храмовете на боговете.

Сепнат, пришпорих коня си и отминах, но думите й още дълго кънтяха в ушите ми.

Срещнах се с Флоренций в главната зала на двореца на префекта, който щеше да бъде моята резиденция, макар че тази малка вила едва ли можеше да се нарече „дворец“. Флоренций ме прие любезно. Да, по-скоро той ме прие, отколкото аз него; и при това даде съвсем ясно да се разбере от самото начало, че това е негова провинция, не моя, въпреки че аз бях цезарят, а той обикновен преториански префект.