Гор Видал - Юлиан

— Добре дошъл в Галия, цезарю — рече той, след като разменихме поздрави. Флоренций не беше намерил за нужно да свика градските магистрати или дори чиновниците от преторията. Придружаваха го единствено няколко висши офицери. От моя страна присъстваше само Орибазий.

— Топло посрещане за това студено време, префекте — отвърнах аз. — Поне народът изглежда доволен, че съм пристигнал — добавих, като натъртих думата „поне“.

— Всички се радваме, че августът е счел за уместно да те издигне и да те изпрати тук в знак на своя интерес към нашата провинция. — Флоренций беше нисичък, мургав човечец с остри черти на лицето. Особено ми направиха впечатление неговите жилести ръце, обрасли с черни косми и прилични по-скоро на маймунски лапи, отколкото на човешки ръце.

— Августът ще бъде доволен да научи, че одобряваш решенията му — отвърнах аз сухо. След това минах покрай него и отидох да седна на единствения стол в залата, който беше поставен на малък подиум. Забелязах, че това има известно въздействие. Военните се спогледаха… Флоренций обаче остана невъзмутим, въпреки че седях на неговия стол.

— Представи ми офицерите, префекте — казах аз с най-хладния тон, на който съм способен.

Флоренций ги представи. Първият беше Марцел, който командуваше войските в Галия. Той ме поздрави небрежно. Следният беше Невита, едър, здрав франк, синеок и гръмогласен, забележителен пълководец, който сега служи при мене в Персия. Но него ден във Виенна той се държа към мене с такава очебийна надменност, че аз бях принуден да му отвърна със същото. Иначе щях да изгубя всякакъв авторитет. Или трябваше да бъда цезар, или щяха да ме смажат.

Обърнах се към Флоренций. Говорех, като внимателно избирах думите си:

— Не сме толкова далече от Медиоланум, че уважението, което се дължи на един цезар, да може да се забрави. Столицата на тази провинция не е в бойна обстановка въпреки пораженията на нашите войски на Рейн. Обясни на офицерите си, префекте, какви са задълженията им към нас. Покажи им чрез своя пример как трябва да се държат към цезаря.

Констанций едва ли щеше да го каже по-добре и аз успях да изразя точно това, което исках, с тази дръзка реч. Убеден бях, че съм изпратен в Галия да умра и смятах да сторя това по най-достойния възможен начин, като защищавам докрай високата титла, която ми беше дадена.

Флоренций изглеждаше смаян, останалите уплашени; Орибазий беше поразен. Наистина е странно колко са ни приятни тези редки мигове, когато можем да направим впечатление на някой стар приятел чрез една смела постъпка.

Флоренций бе толкова смутен, че се забави да изпълни разпорежданията ми. Затова, имитирайки старателно Констанций, вдигнах дясната си ръка и посочих с показалеца към пода пред мене, като казах с груб глас:

— Ние носим пурпурен плащ.

Броните иззвънтяха и офицерите коленичиха пред мен. Флоренций ги последва, като ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Той целуна ръба на плаща ми. С това започна нашата вражда, която продължи цели пет години.

Всъщност Констанций никога не е смятал да ми поверява управлението на Галия. От мен той очакваше да бъда фигура, която се явява на тържествени случаи и чрез присъствието си напомня на галите, че императорът е изпратил ако не цяла армия, то поне един свой кръвен роднина, за да обедини този изплашен народ в защита на провинцията. Фактически Флоренций държеше цялата власт. Той командуваше войската във Виенна и неговата лична куриерска служба поддържаше връзка с различните легиони, пръснати из Галия. Впрочем повечето от тях бяха затворени в крепостите си, тъй като германците бяха обсадили всички по-големи градове и крепости от Рейн до Северното море.

Едва миналата година, когато преглеждах тайните архиви на Констанций (крайно увлекателно четиво, макар и понякога доста потискащо — сякаш човек слуша какво говорят хората зад гърба му), попаднах и на инструкциите му до Флоренций. Сега, когато зная съдържанието им, разбирам префекта: той просто е изпълнявал нареждания. Констанций му писал — предавам това по памет, тъй като всички книжа са в Константинопол, — че следва да се отнася към „нашия скъп роднина, цезаря Юлиан“, като към новак във военното изкуство и управлението. Флоренций трябвало да бъде моят предан наставник, който да ме обучава и напътствува, да ме пази от лоши другари и грешни преценки. С други думи, изпращаха ме на училище. Трябвало да бъда държан настрана от военните работи. Трябвало също да бъда следен да не би да проявя „ambitio“, както се изразяват римляните — дума, която не съществува в никой друг език и означава самолюбив стремеж, гибел за спокойствието на държавата.