Докато приемът още продължаваше, Орибазий и аз се оттеглихме в стаята на префекта, за да проучим по-добре доклада. По непонятни причини единственият бюст, който служеше за украса на стаята, беше бюстът на император Вителий, дебелата свиня, която е царувала няколко месеца след смъртта на Нерон. Защо именно Вителий? Дали префектът не беше негов потомък? Или се възхищаваше от дебелия врат и огромните бузи на човека, който е бил известен като най-големия лакомник на времето си? В моменти на уплаха умът ни се отплесва по неща, които нямат никакво значение. А аз бях действително уплашен.
— Констанций ме изпраща там, за да загина. Затова не ми даде никаква войска.
— Но той едва ли желае да загуби Галия.
— Какво го е грижа него за Галия? Щом си има двор, евнуси, владици, какво още му трябва?
Всъщност нещата не стояха точно така. Посвоему Констанций беше патриот и държеше на империята. Но аз бях така ожесточен, че нищо не можеше да ме спре. Безразсъдно и яростно хулех Констанций. Всяка моя дума беше равностойна на измяна. И когато спрях, Орибазий каза:
— Императорът сигурно има някакъв план. Работата едва ли е толкова проста. Къде са наставленията, които ти даде?
Съвсем бях забравил за свитъка, който ми беше връчил. Още стоеше в пътната ми чанта. Припряно развързах връзките. Зачетох бързо и с растящо учудване.
— Върху етикецията! — извиках най-сетне и изпратих свитъка на другия край на стаята. — Как да посрещам пратеници, как да давам банкети. Дори има и готварски рецепти! — Орибазий почна лудо да се смее, но аз бях прекалено вбесен, за да мога да видя нещо смешно в това положение. — Ще избягаме! — извиках аз накрая.
— Да избягаме ли? — Орибазий ме погледна, като че ли бях полудял.
— Да, ще избягаме. (Странно, никога не съм мислил, че ще бъда в състояние да пиша за този миг.) — Ще избягаме заедно, ти и аз. Няма да е трудно. Достатъчно е да захвърля едно парче плат — казах аз и подръпнах пурпурната туника, която носех. — Оставяме да ни пораснат бради и се връщаме обратно в Атина. За мен философията, за теб медицината.
— Не — отвърна ми той решително.
— Защо не? Констанций ще се радва, ако вече не ме види.
— Но той отде да знае, че няма вече да те види? Ще помисли, че си отишъл да кроиш заговор срещу него, да събереш войска, да станеш узурпатор.
— Но няма да ме намери.
— Как можеш да се скриеш в Атина? — засмя се Орибазий. — Дори с брада и школска туника ти ще си съшият Юлиан, когото всеки е виждал преди няколко месеца у Прохерезий.
— Тогава няма да избягаме в Атина. Ще намеря град, където не ме познават. Антиохия. Ще се скрия в Антиохия. Ще уча при Либаний.
— И ти вярваш, че Либаний ще си сдържи езика? Суетността му ще те предаде още на първия ден.
Либаний:Тук трябва да отбележа, че всъщност Орибазий никога не ми се е нравел особено много. Очевидно той изпитваше същото чувство към мен. Днес славата му се носи навред (ако е още жив), но мои приятели лекари твърдят, че неговото медицинско съчинение в седемдесет книги е просто пълно плагиатство от Гален. След смъртта на Юлиан той бе прогонен от Константинопол и отиде в персийския двор, където, разправят, бил почитан от персийците като бог; вероятно му е било много приятно, тъй като винаги беше ужасно суетен. Беше и алчен: веднъж ме накара да му заплатя пет златни солиди за едно-единствено лечение от подагра. Цял месец след това не можех да ходя.
Юлиан Август
— Тогава ще намеря град, където никой никога не ме е виждал, нито е чувал за мен.
— Най-далечният е Туле. Но където и да отидеш, магистратите ще узнаят кой си.
— Ами ако се предреша и си сменя името?
— Забравяш тайните агенти. Освен това от какво ще живееш?
— Ще стана ретор…
— Роб?
— Ако е необходимо, защо не? И робът може да бъде щастлив при добри господари. Мога да уча младежи. Ще имам време да пиша, да говоря пред…
— От цезар на роб? — Той изрече това бавно, хладно учуден.
— А какво всъщност съм сега? — избухнах аз. Бях побеснял. Окайвах съдбата си. Когато най-сетне спрях, защото вече не ми стигаше дъх, Орибазий рече:
— Ще продължиш пътя си към Галия, цезарю. Ще смажеш германските племена или ще загинеш в бой.
— Не искам.
— Тогава бъди роб, Юлиане. — За първи път, откакто бях станал цезар, той се обръщаше към мен по име. След това излезе от стаята. Останах сам, зяпнал като глупак, и само свинското лице на Вителий над вратата ме гледаше; изглеждаше гладен, макар да бе изваян от камък преди три века.
Читать дальше