Гор Видал - Юлиан

— Да, августе. — И зачаках.

Продължихме да яздим мълчаливо. От време на време наколенниците ни се допираха и щом се удареше метал о метал, всеки от нас инстинктивно се отдръпваше от другия. Допирът до мъж винаги ми е бил неприятен, но допирът до убиеца на баща ми ме плашеше.

Минахме покрай няколко натоварени с птици коли, отбити встрани, за да ни сторят път. Когато селяните видяха императора, те се проснаха по очи, сякаш заслепени от вида на свещената особа. Констанций не им обърна внимание.

— Ние много обичаме нашата сестра Елена. — Това също бе изречено сухо и хладно с тон на оракул.

— И на мен също тя е скъпа, августе — отвърнах аз. Боях се, че ще почне да ми дава наставления за съпружеските ми задължения, но той не спомена нищо повече за Елена.

Констанций развиваше тезата си. Категоричните, откъслечни изречения, подходящи да бъдат издълбани на мрамор, бяха част от внушителната постройка от доводи, които трябваше да ограничават действията ми. От мен се изискваше да се подчинявам на преторианския префект на Галия, въпреки че в качеството си на цезар стоях над него. Не трябваше да забравям, че Елена трябва да бъде вярна преди всичко на своя брат и повелител, а не на съпруга си. Дотук го разбирах напълно.

— Учителят ти по военно дело ни казва, че се надява добре да овладееш военното изкуство.

— Ще оправдая очакванията ти, августе. Но аз бях разбрал, че ще се отправя в Галия с войска, а не със свита.

Констанций не обърна никакво внимание на думите ми.

— Късно почна да изучаваш военното изкуство. Надявам се, че ще научиш всичко, което е нужно да се знае. — Това не звучеше обнадеждаващо, но беше съвсем естествено. Нямаше основание да се предполага, че един младеж, който се е занимавал изключително с философия, ще прояви някакви военни заложби. Колкото и да беше странно, аз обаче бях изпълнен с вяра в себе си, тъй като знаех, че щом боговете са ме издигнали веднъж, няма да ме изоставят. Естествено братовчед ми не можеше да знае какво чувствувам, нито да оцени качествата ми. Той просто виждаше пред себе си един неопитен младеж, който трябва да се сражава с най-свирепите воини на света.

— Никога не забравяй, че за хората ние сме божествени и избрани от небето.

Реших, че под „ние“ Констанций има предвид мене и себе си, въпреки че може би просто ми напомняше за ранга си.

— Не ще забравя, августе. — Винаги се обръщах към него с тази титла, макар че той предпочиташе обръщението „господарю“, титла, която мразя и не използувам, защото означава, че този, към когото се обръщам така, е над хората, а не просто пръв между равни.

— Следи пълководците си. — Въпреки че думите му все още звучаха като повторение на максими, разбрах, че сега ще почне да ми дава съвети и дори може би ще поведе разговор. — Нито на един офицер не трябва да се дава сенаторско звание. Всички офицери трябва да бъдат под най-строг контрол на гражданската администрация. Управителят на област стои над всеки военачалник, изпратен при него. Не трябва да се допуща офицери да се месят в гражданското управление. Нашите преториански префекти стоят над всички военни и граждански чиновници. Затова управлението на империята върви толкова гладко.

Едва ли е нужно да казвам, че не споменах за падането на Галия — последица на отличното управление. Но поначало съветите на Констанций бяха добри и затова още се стремя да ги следвам. Не може да се отрече, че той имаше дарба да управлява.

— При събирането на данъците не опрощавай нищо, което ни се дължи. Не показвай милост към градовете и селата, които не посрещат данъчните си задължения. Те винаги се оплакват. Смятай, че бирниците ти са честни, докато се докаже обратното. Те никога не са честни, но никой още не е намерил начин да се справи със злоупотребите им. Щом ти предават по-голямата част от парите, които събират, бъди доволен.

По-късно аз промених данъчната система в Галия и така на дело опровергах всичко, което Констанции казваше. Но за това ще пиша, когато му дойде времето.

— Следи военачалниците си — повтори той внезапно, сякаш бе забравил, че ми го бе казал вече. След това се обърна към мен и ме погледна за пръв път този ден. Сепнах се. Той вече не беше богът слънце, възседнал кавалерийския си кон: беше моят братовчед, моят враг, моят повелител, извор на величието ми и може би на гибелта ми. — Сигурно разбираш какво имам предвид. — Сега той говореше вече като човек, не като оракул. — Виждал си държавата, разкъсвана от междуособици, престола ни застрашен, цели провинции опустошени, разрушени градове, хвърлени на вятъра войски. Варварите завладяха земите ни, защото ние бяхме толкова погълнати от вътрешни борби, че не можехме да се защищаваме от истинските си врагове. Затова, цезарю, запомни: никога не давай такава власт на военачалниците си, та да могат да се вдигнат срещу тебе. Видя какво трябваше да преживея. Узурпатор след узурпатор изтощаваше силите ни. Пази се.