Гор Видал - Юлиан

Не бях изненадан. Бях прекарал целия си живот под наблюдение. Присъствието на началника на доносниците ми напомни, че колкото по-високо израствах, толкова по-наложително ставаше Констанций да ме държи под наблюдение.

— Винаги ни е приятно да приемем чиновниците на императора — казах аз учтиво.

Павел остана невъзмутим. Очите му блестяха на светлината на лампата, кривият му нос му придаваше вид на хищна птица. Той се поклони и отговори с лек испански акцент:

— Отивах към източното крило. На доклад при Руфин, преторианския префект.

— Това не е обичайният път към източното крило на двореца — рече Евтерий дружелюбно.

— Какво мога да кажа на това? — разпери ръце Павел. Хищните му нокти бяха сякаш готови да сграбчат някого.

— Можеш да ни пожелаеш лека нощ и да докладваш на преторианския префект, че не си чул нищо полезно — отвърнах му аз.

Павел се поклони.

— Докладвам само това, което чуя, цезарю. — Той се държеше нахално, но внимаваше да не прекали.

— Остани още малко — рекох аз, — и ще чуеш началото на гибелта си.

Това го постресна, въпреки че дързостта ми не почиваше на нищо — аз нямах никаква власт. Една негова дума можеше да ме свали. И все пак знаех, че ако искам да бъда цезар, трябва да се наложа; иначе бих си спечелил презрението на евнусите и доносниците, което можеше да бъде гибелно за мен. Павел се оттегли.

Обърнах се към Евтерий:

— Прекалено азиатски ли се държах? — подразних го аз, макар че сърцето ми се беше разтупало.

Той поклати глава:

— Може би това е най-мъдрият начин да се държиш с него. Във всеки случай засега си в безопасност.

— Но той сигурно е заложил някой капан?

— Може би сам ще попадне в него.

Кимнах му в знак на съгласие. Павел беше един от главните инициатори на заговора, който доведе до смъртта на брат ми. Същата нощ в двореца на Медиоланум аз започнах собствения си заговор.

Сватбата ми… каква странна тема за човек, обречен на целомъдрие. Сега ми се струва невероятно, че някога съм бил съпруг. И все пак на 13 ноември 355 година станах съпруг. Няма да описвам отвратителните обреди на галилеяните. Достатъчно е да кажа, че ги изтърпях, наметнат с тежка пурпурна мантия и отрупан с разкошни накити, които по-късно продадох в Галия, за да наема войници.

Церемонията бе последвана от неизбежните празненства и игри в наша чест. Елена беше възхитена от блясъка и великолепието: в това отношение тя приличаше на брат си. Аз бях просто примирен и вършех това, което се изискваше от мен. Няколко дена след сватбата ми бях извикан на аудиенция при Евсебия.

— Как ти се вижда светът сега? — Очите на Евсебия блестяха лукаво.

— Всичко дължа на тебе — отвърнах аз с жар.

— Как намираш Елена?

— Тя е моя съпруга — рекох аз въздържано. Тя пак ме погледна със заговорнически поглед.

— Тя е много… хубава — рече Евсебия малко злобно.

— Благородна, бих казал. — Едва не се разсмях; все пак спазвах правилата на играта.

— Скоро ще заминеш.

— Това ме радва — казах аз и след миг добавих: — Не че не желая да остана по-дълго — не можех да кажа „близо до теб“, затова казах — в Медиоланум.

Тя поклати глава.

— Това място не е за теб. Не е и за мен, но… — Най-важното не доизказа. После продължи: — Ще зимуваш във Виенна. Колкото до парите…

— Няма да стигат. — Евнухът Евсебий ми беше вече съобщил, че трябва да издържам себе си и свитата си със заплатата на цезар. Допълнителни суми засега не можело да бъдат отделени.

— За щастие свикнал си да живееш скромно.

— Елена обаче не е свикнала.

— Елена си има свои собствени пари — възрази Евсебия остро. — Да ги харчи тях. Половината Рим е неин.

Поолекна ми да чуя това и го изразих.

— Надявам се скоро да имаш син; това ще бъде радост не само за тебе, но и за нас.

Възхищавах се на безочливостта й. Това беше единственото нещо, което Евсебия не желаеше да имам, тъй като то би застрашило нейното собствено положение. За да не приеме сина ми за наследник, Констанций беше способен да се разведе с нея и да се ожени за друга жена, която да му роди тъй желания син.

— Надявам се, че и ти ще бъдеш благословена с много деца — отвърнах й аз със същата лицемерна любезност. Но и тя не ми повярва. Разговорът ставаше мъчителен. От този момент каквото и да кажехме, звучеше неискрено. И все пак вярвам, че тя наистина ми желаеше доброто, макар че се страхуваше да не ми се роди син.

Най-после заговорихме за други неща и тя ми разкри какво мисли Констанций.