Гор Видал - Юлиан

— Ще ти говоря открито — рече тя. Тези думи подсказваха, че досега не бяхме говорили откровено. Тъжното й лице изглеждаше още по-тъжно. Дългите й пръсти нервно мачкаха диплите на дрехата й. — Той е раздвоен. Не може да реши какъв човек си. Естествено има и хора, които му казват, че желаеш да го свалиш.

— Не е вярно! — започнах да протестирам аз, но тя ме спря:

— Зная, че не е вярно.

— И никога не ще бъде вярно! — Аз вярвах на думите си.

— Влез в положението му. Констанций трябваше да се справя с много врагове. Естествено е да се бои от теб.

— В такъв случай защо не ме пусне да се завърна в Атина, където не представлявам никаква опасност за него?

— Защото колкото и да се бои от теб, ти си му нужен. — Тя ме погледна уплашено. — Юлиане, има опасност да изгубим цяла Галия.

Гледах я, без да проговоря.

— Тази сутрин Констанций получи известие от преторианския префект във Виенна. Не зная какво е било съдържанието му, но подозирам най-лошото. Вече изгубихме всичките градове по Рейн. Ако германците нападнат тази зима, това значи краят на Галия, освен ако… — тя протегна ръката си над пламъка на алабастровия светилник и извика: — Юлиане, помогни ми! — За миг съвсем глупаво помислих, че си беше опарила ръката. — Трябва да ни бъдеш верен! Трябва да ни помогнеш!

— Заклевам се в боговете, заклевам се в Хелиос, в…

Тя ме спря, без да си даде сметка, че в изблик на искреност бях изрекъл клетва в името на истинските богове.

— Бъди търпелив с него. Той винаги ще се отнася подозрително към теб. Такъв е нравът му. Но докато съм жива аз, ти си в безопасност. Ако се случи нещо с мен… — Това беше първият намек за болестта на Евсебия. — Независимо от всичко бъди му верен.

Не си спомням какво отговорих. Сигурно отново съм я уверявал във верността си към Констанций, и то съвсем искрено. Когато аудиенцията свърши и аз станах, тя ми каза:

— Имам един подарък за теб. Ще го видиш в деня, когато заминаваш.

Благодарих й и си тръгнах. Въпреки всичко, което тя направи, за да ми навреди през следните две години, все още я обичам. В края на краищата на нея дължа не само принципата, но и живота си.

На първи декември призори тръгнах от Медиоланум за Галия. Сбогувах се с Елена, която щеше по-късно да дойде при мен във Виенна. И двамата се държахме според особените правила, измислени от евнусите за начина, по който трябва да се сбогува с жена си един цезар, когато заминава на война. След това, придружен от току-що пристигналия Орибазий, слязох в двора на двореца, за да застана начело на войската си.

Вън на щипещия студ бяха строени около триста пеши войници и двадесетина конници. Помислих, че това е личната ми охрана. Тъкмо щях да попитам къде е войската ми, когато при мен дойде Евтерий. Беше намръщен.

— Току-що говорих с Евсебий. В последния момент са направени известни промени. Твоите легиони са прехвърлени на Дунава.

Посочих строените войници на двора.

— Това ли е войската ми?

— За съжаление да, цезарю.

Никога в живота си не съм бил толкова разярен. Единствено появата на Констанций ми попречи да изрека това, което трябваше на всяка цена да премълча. Поздравих императора. Той тържествено отвърна на поздрава ми. След това се качи на черен кон, а аз — на бял. Личната му стража, два пъти по-многобройна от моята „войска“, се строи зад него. Моите войници и обозът ми завършваха колоната. Августът и цезарят Юлиан хвърляха мощта на Рим срещу варварите. Беше просто за смях.

Малкото хора, станали в този ранен час, ни поздравиха почтително. Направихме особено благоприятно впечатление при пазара за зеленчуци, който се намира непосредствено до градските порти. Селянките ни поздравяваха, като размахваха моркови и репи — за тях ние бяхме внушителна гледка.

Нито аз, нито Констанций заговорихме, докато не излязохме на главния път. На хоризонта се виждаха високите Алпи, които заграждат от север Ломбардската равнина. Той беше решил да ме придружи до двете колони, които се издигат от двете страни на пътя между Лумело и Павия. Очевидно смяташе, че това разстояние ще ни позволи да водим достатъчно дълъг разговор. И наистина беше прав.

Констанций започна така:

— Ние имаме пълно доверие във Флоренций, нашия преториански префект в Галия. — Тонът му показваше, че той просто ми съобщава факта, но не желае да изказвам мнение по него. „Естествено, че имаш доверие във Флоренций — помислих си аз разярен, — иначе досега щеше да го убиеш“, но гласно отвърнах: