Гор Видал - Юлиан

— Ще се пазя, августе.

След това, като втренчи поглед в мен, той бавно каза:

— Както аз се пазя. — Когато видя, че съм разбрал смисъла на думите му, той погледна настрани и добави, за да не остане никакво съмнение: — Досега не сме отстъпили нито педя земя на никой узурпатор и никога няма да отстъпим.

— Докато съм жив, августе, ще има поне една ръка да се бие за теб.

Яздихме заедно до пладне. Когато стигнахме двете колони, спряхме. Беше хубаво свежо време и макар че въздухът бе хладен, слънцето припичаше, така че всички се потяхме под броните си. На войската се даде заповед да спре за почивка.

Констанций и аз слязохме от конете и той ми даде знак да го последвам в една нива с твърди, изсъхнали стърнища. Освен войниците ни наоколо не се виждаше жива душа. Селяните в която и да е страна винаги изчезват, щом видят, че идат въоръжени хора. Всички войници са техни врагове. Много бих искал да мога да променя това.

Констанций, който вървеше пред мен, се отправи към един малък полусрутен храм на Хермес в края на нивата. (Това беше добро предзнаменование, тъй като Хермес винаги е бдял над мен.) Зад нас войниците пояха конете, оправяха броните си, ругаеха и бъбреха, доволни от хубавото време. Докато Констанций влизаше и храма, аз откъснах едно изсъхнало цвете и след това го последвах в храма, който миришеше на човешки изпражнения; Констанций пикаеше на пода. Дори в такъв момент той беше величествен и тържествен.

— Колко жалко, че тези стари храмове са в такова състояние — чух се да казвам аз, давайки си сметка, че нарушавам протокола.

— Жалко ли? Би трябвало всички да бъдат срутени. — Той оправи облеклото си. — Не мога да ги гледам.

— Естествено — измърморих аз.

— Тук ще те оставя — каза той. Бяхме застанали един срещу друг. Въпреки че нарочно се понаведох, аз пак го гледах от горе на долу. Той се отдръпна от мене, дирейки инстинктивно по-високо място да застане.

— Ще ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Само се обаждай. Разчитай на преторианския префект. Той ни представлява. Във Виенна ще завариш легионите, готови за поход през пролетта. Така че и ти се подготви.

Той ми подаде един дебел свитък.

— Наставления. Ще имаш време да ги прочетеш спокойно. — За миг замълча, след това се сети за нещо. — Императрицата ти изпраща дар. При багажа ти е. Струва ми се, цяла библиотека книги.

Започнах красноречиво да изразявам благодарността си. Говорех, но Констанций не ме слушаше. Тръгна към вратата. После се спря, обърна се и се опита да ме заговори. Аз се изчервих. Исках да му стисна ръката и да му кажа да не се бои от мен, но не посмях. Нито той бе в състояние да ме погледне в лицето, нито аз него. Най-сетне Констанций проговори:

— Ако някога поемеш това… — от напрежение гласът му не издържа и той непохватно посочи себе си, очевидно искаше да каже принципата — помни… — Гласът му секна, сякаш някой го стисна за гръкляна. Не можа да продължи. Не му идваха думи, също както и на мен.

Често се питам какво ли е искал да каже, какво трябваше да помня. Че животът е кратък? Че властта е горчива? Сигурно не. Констанций не беше дълбок човек. Едва ли съм щял да чуя някаква поразително дълбока мисъл, някакво прозрение. Но като си спомням онази случка при разрушеното светилище (а често си я спомням, дори я сънувам), струва ми се, че е искал да каже: „Помни ме, не ме забравяй.“ Ако това си искал да кажеш, братовчеде, тогава съм те запомнил във всеки смисъл на думата.

Констанций излезе от светилището. Щом обърна гръб към мен, поставих увехналия цвят на осквернения под и пошепнах бърза молитва към Хермес. След това, крачейки през нивата, последвах императора към пътя.

Когато се качихме на конете, наново се сбогувахме официално. Констанций тръгна обратно за Медиоланум; пред него знамето с дракона се развяваше в прохладния въздух. Никога вече не се срещнахме.

Докато приемах градските магистрати в съдилището в Августа Тауринорум 17 17 Днешното Торино. — Б.пр. , дойде пратеник от Флоренций, преторианският префект на Галия. Той смяташе, че цезарят трябва да знае, че преди няколко седмици варварите превзели Колония Агрипина и долината на Рейн била в техни ръце. „Военното положение — пишеше Флоренций, едва ли не със скрито задоволство — е сериозно.“ Германският вожд Хнодомар се бил заклел да изтика римляните до един от Галия до края на годината. Това бяха лошите известия, които Констанций не ми беше съобщил.