Гор Видал - Юлиан

Погледнах гъсто строените легиони. За пръв път виждах толкова войска; признавам, беше завладяваща гледка. Всички мисли за философия изхвърчаха от главата ми, когато видях знамената със змея да се развяват в есенния вятър и орлите да се накланят, за да ни отдадат почест.

Констанций ми хвана ръката. Стискаше я здраво в грубата си длан. Погледнах към него с крайчеца на окото си, защото усетих, че нещо не е както трябва: той стърчеше с половин глава над мен. Сведох очи надолу и забелязах, че е стъпил на ниско столче. Констанций никога не пропущаше най-малката подробност, която би могла да подсили впечатлението за неговата величественост.

Той заговори на легионите. Високият му глас се носеше навред — говореше такъв латински, какъвто се говори във войската и е лесен за разбиране. Беше научил речта си наизуст.

— Ние заставаме пред вас, доблестни защитници на империята, за да отмъстим на нашите врагове. Как трябва да сторим това, вие ще кажете, не като войници, а като безпристрастни съдии. След смъртта на тези бунтовни тирани, които, подтикнати от бяс и заслепление, се опитаха да завземат престола, варварите от север навлязоха в Галия, защото сметнаха, че нашата велика империя е отслабена и в нея царят размирици. Те са там сега. Само в пълно съгласие с вас можем да ги прогоним. Вие трябва да вземете решение.

Пред вас стои нашият братовчед Юлиан, почитан заради скромността си, който ни е скъп също така и поради кръвната му връзка с нас; млад човек със забележителни способности, когото желая да направя цезар, ако вие одобрите избора ми…

В този миг, въпреки че не бе още довършил изречението си, Констанций беше прекъснат от множество гласове, които викаха, че явно не по волята на човек, а сам Бог иска да бъда провъзгласен за цезар. Напълно бях съгласен с тези думи, макар че богът, за когото те мислеха, и единият, който действително ме бе издигнал, не бе един и същ. И все пак не можех да не се удивлявам на умението, с което Констанций беше организирал цялата сцена. Гласовете се обаждаха като че ли наистина спонтанно, по своя воля, а всичко беше предварително заучено. Докато войниците викаха, Констанций стоеше съвършено неподвижен и безмълвен, сякаш слушаше думи на оракул. Дланта ми се изпоти, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми. Когато гласовете замлъкнаха, той кимна тържествено към легионите.

— Вашият ответ ни е достатъчен. Виждаме, че одобрявате избора ни.

Той пусна ръката ми. Даде знак на двама военачалници да дойдат при нас на платформата. Единият от тях носеше венец, другият — мантия. Те застанаха зад нас.

— Спокойната сила на този млад човек и неговата умереност (той подчерта думата умереност, за да ги успокои, че не съм втори Гал) трябва не само да бъдат възхвалявани, но и да служат за пример и подражание. Самият ни избор е достатъчно признание на достойнствата му и показва, че и ние като вас ценим отличния нрав на Юлиан, който е обучен във всички благородни изкуства. И сега с божията благословия го даряваме с тази пурпурна мантия.

Поставиха ми мантията на раменете. Констанций оправи гънките около врата ми. Само веднъж ме погледна в очите, докато бяхме лице с лице един към друг, той — застанал на столчето, аз — обърнал гръб към войската. Погледът му бе странно плах и нерешителен, в пълно противоречие с непринудеността на величествените му движения и спокойния му силен глас.

Констанций беше човек, който се страхуваше за живота си. Ясно видях този страх в неговите големи очи. Той притвори за миг клепачи, докато поставяше венеца на главата ми, подобно на човек, който трепва при първия допир на хирургическия нож. След това отново хвана дясната ми ръка и ме обърна с лице към легионите. Преди да почнат поздравителните викове, той вдигна ръка. Имаше да каже още нещо. И макар че говореше на мене, той гледаше към войските. Понеже не знаех накъде да гледам, стоях полуобърнат и към него, и към войниците на площада.

— Брате, най-скъп на мен от всички хора, в разцвета на силите си получаваш славното цвете на рода ни. Но трябва да призная, че ти удвояваш славата ми, защото в собствените си очи аз се виждам още по-велик, като поверявам почти (той натърти думата „почти“) еднаква власт на един благороден принц, мой роднина, отколкото ми дава самата власт, която имам. Сподели с мен опасностите и страданията, заеми се със защитата на Галия, освободи, без да щадиш сили, изстрадалите й провинции. И ако се наложи да влезеш в сражение с варварите, заеми мястото си отпред, при знаменосците. Върви напред, храбри пълководецо, готов да водиш храбреци като тебе. Ти и аз, свързани със здрава и нерушима любов, ще си помагаме и заедно — ако Бог чуе молитвите ни — ще царуваме мъдро и добросъвестно над един умиротворен свят. Мислите ми винаги ще те придружават и аз не ще те изоставя в никое твое начинание. Върви, бързай с нашата обща благословия да защитиш с чест мястото, отредено ти от самия Рим и повелено от Бога. Аве цезар!