Гор Видал - Юлиан

Либаний:Не мога да си представя някому да звучи странно, че Юлиан поставяше Платон, Ямблих и мене на едно стъпало. Но човек винаги може да бъде сигурен, че Приск ще прояви завистта си. „Великата тройка!“ Виж го ти! Просто защото сам се провали като философ и ретор, той би искал да принизи всички свои съвременници до собственото си ниво. Но и в това няма да успее.

Не е лесно да разбереш галите. Начинът им на живот е различен от нашия, въпреки че дълги години са били под наша власт. Струва ми се, че те са най-красивите хора на света. И мъжете, и жените са високи, със светла кожа, често синеоки и руси. Непрестанно се мият и перат дрехите си. Човек може да пропътува от единия край на провинцията до другия, без да види жена или мъж в мръсни или изпокъсани дрехи. Пране виси и до най-бедната хижа.

Но въпреки красотата си те са изключително свадливи. И мъжете, и жените говорят странно високо, произнасят остро гласните звукове и натъртват съгласните. Когато раздавах правосъдие, адвокатите и ищците ревяха като ранени бикове и просто ме оглушаваха. Гордеят се, че в битка един гал е равен на десет италийци. Боя се, че са прави. Обичат сраженията. Не само са яки, но са и сърцати. И жените им обичат да се бият. Не е необичайно за един гал в разгара на битката да извика жена си на помощ. И когато тя му се притече, силата му се увеличава десетократно. Със собствените си очи съм виждал галски жени да се нахвърлят на противника: с изпъкнали вени на врата, те скърцат със зъби, размахват дългите си ръце като криле на вятърна мелница и ритат с крака, сякаш катапулти стрелят.

За галите военната служба е гордост; те са пълна противоположност на италийците, които понякога си отрязват палците, само и само да не ги вземат във войската. Кръвопролитните сражения просто ги опияняват. Те биха били най-добрите войници на света, ако нямаха два големи недостатъка: не се поддават на военна дисциплина и са големи пияници. В най-трудния момент началникът на галите може да завари войниците си мъртвопияни, защото този ден бил свещен и следвало да бъде почетен с малко вино или с някоя от онези силни напитки, които те приготовляват от ечемик и разни билки.

Няма да пиша за походите си в Галия, тъй като вече ги описах в едно съчинение, което ласкателите поставят наравно с Цезаровите „Записки за галската война“. Но трябва да призная, вложих по-голямо старание в описанието на сраженията ми в Галия, отколкото във воденето на самите сражения. Въпреки това ще отбележа някои неща, които не можех да разкрия навремето.

Зимата на 355–356 година беше мъчителна за мен. Нямах никаква власт. Преторианският префект ме пренебрегваше. Нямах никакви задължения, освен от време на време да посетя някой град в провинцията. И въпреки това всеки път, когато излизах, галите се стичаха на тълпи. Дори и през най-студените дни хората идваха от далечни места да ме видят и приветствуват. Това ме трогваше, макар да разбирах, че твърде често те ми изразяваха почит, защото ме вземаха за Юлий Цезар. Между селяните се носеше легенда, че някога Юлий Цезар се заклел, ако Галия бъде нападната, да стане от гроба си и да прогони враговете й; затова мнозина смятаха, че сега великият пълководец е дошъл да спаси страната, и го виждаха в моето лице.

Тези посещения станаха причина да спечелим няколко неочаквани победи. В един град присъствието на цезаря вдъхна смелост на хората и те сами прогониха германците от околността. В един друг град, отбраняван от старци, защитниците отблъснаха германското нападение, като бойният им вик бе: „Юлиан цезар!“

Първото ми „сражение“ беше в Аквитания. Минавахме в колона по двама през гъста гора, когато ни нападна малка група германци. За миг се сепнах да не би моите италийци да се уплашат и разбягат. Но те не се пръснаха. Толкова стига, когато си нападнат от засада. Ако войниците не се разпилеят в първия момент на изненада, един съобразителен военачалник може за няколко минути да ги събере.

За щастие ние се намирахме към края на гората. Заповядах на войниците отпред да отвлекат вниманието на германците, докато ариергардът достигне до открито поле. За няколко минути излязохме от гората, без да дадем жертви. След това, когато започнахме да взимаме връх, германците бързо побягнаха — най-напред един, после още един, след това по няколко едновременно.

Неочаквано чух собствения си глас: „След тях! Пресечете им пътя!“ Войниците подгониха германците, които хукнаха към гората. Тогава извиках: „По един денариус за всяка германска глава!“ Този кръвожаден вик бе подет от офицерите ми. Именно това им трябваше да ги насърчи. Войниците ми, алчни за наградата, се нахвърлиха върху германците, като крещяха от възбуда. Привечер ми донесоха стотина германски глави.