Сетне Салуст ми каза, че имало сигурни доказателства за тайните преговори, които Флоренций водел с някои германски вождове. На някои плащал скришом, за да останат, където са; други пък плащали на него, за да ги остави на мира в новите им владения. Двамата със Салуст внимателно подготвихме бъдещите си обвинения против Флоренций.
През май Салуст и аз предложихме на Флоренций и на неговия военачалник Марцел плана си да потеглим направо срещу Аргенторатум. Веднага го отхвърлиха. Почнахме да спорим. Молихме. Обещахме им победа. Но не щяха и да чуят.
— Още не сме готови да хвърлим армията в решително сражение. Моментът не е удобен — каза Марцел. И тъй като той беше главнокомандуващ на провинцията, бях принуден да се подчиня.
— Кога — попитах аз, оглеждайки заседателната зала (бяхме в двореца на префекта), — кога ще можем да изпълним заповедта на императора и да изгоним германците от Галия?
Флоренций беше любезен. Макар все още да се държеше снизходително към мен, беше по-предпазлив отпреди. Очевидно аз нямаше да бъда победен без старателни усилия от негова страна.
— Ще разрешите ли да предложа на цезаря едно средно решение? — попита Флоренций, като подмяташе в ръка фино изработена кесия от еленова кожа, пълна със злато, неговия бог. — Нямаме достатъчно войска за действия от голям мащаб. Докато императорът не прати подкрепления — а малко вероятно е да стори това тази година, тъй като вече се е обвързал на Дунава, — трябва да се ограничим с това да задържим каквото имаме и да си възвърнем каквото можем, без да се излагаме на големи опасности.
Флоренций плесна с ръце и един секретар, който клечеше край стената, скочи на крака. Флоренций се държеше съвсем като император, но в края на краищата преторианските префекти са важни хора. По това време Флоренций управляваше западната част на провинция Африка, Испания, Галия и Британия. Секретарят разтвори пред него карта на Галия.
Флоренций посочи един град на име Августодунум 20 20 Днешният Отьон. — Б.пр.
, точно на север от Виенна.
— Получихме известие, че градът е обсаден. — За малко не попитах защо досега не ми е съобщено, но замълчах. — Но ако цезарят желае, той би могъл заедно с военачалника Салуст — Флоренций се усмихна с лека подигравка на Салуст, чието лице не промени израза си на учтиво внимание, — би могъл да принуди германците да вдигнат обсадата на Августодунум. Това е стар град. Стените някога са били непревзимаеми, но сега са доста порутени, както за съжаление почти всички наши укрепления. Гарнизонът е твърде малък, но гражданите са храбри.
Бързо му казах, че нищо не би ме зарадвало повече и че веднага ще тръгна да подпомогна Августодунум.
— Разбира се — каза Флоренций, — ще ти са необходими няколко седмици, за да въоръжиш войниците, да събереш храна, да…
— Едно добро има — прекъсна го Марцел, — няма да се грижиш за обсадни машини. Дори ако германците завземат града, преди да стигнеш там, те няма да се настанят в него. Те никога не влизат в градовете.
— Ами Колония Агрипина и Аргенторатум?
— Те са разрушени — рече Марцел почти така зарадван, сякаш лично бе участвувал в разрушаването им. — Но не са завзети. Германците се плашат от градове. Дори една нощ не преспиват в град.
— Те имат обичай — поде Флоренций — да завземат околностите и да подлагат на глад жителите. Когато накрая градът се предаде, те го опожаряват и продължават похода си.
— Колко войска ще ми се даде?
— Още не можем да ти кажем с положителност. Има други… непредвидени случаи. — Флоренций прехвърляше кесията със злато от една ръка в друга. — Но след няколко седмици ще знаем и тогава цезарят ще може да започне първата си… галска война.
Това беше наистина груба подигравка, но вече се бях научил да не показвам, когато съм засегнат.
— Тогава вземете нужните мерки, префекте — рекох с възможно най-царствен вид и напуснах двореца, придружен от Салуст.
Докато вървяхме по улиците на града на път за вилата ми, дори споменът за презрителното държане на Флоренций не бе в състояние да помрачи радостта, с която ме изпълваше мисълта за предстоящия поход.
— Само един успешен поход, и Констанций ще ми даде цялата армия.
— Може би.
Салуст вървеше замислен. Прекосихме площада, където селяните от околността бяха докарали с коли първите плодове и зеленчуци на сезона. На почетно разстояние ме следваха двама души от охраната. Макар да бях цезар, гражданите бяха вече съвсем свикнали да ме виждат да скитам сам по улиците и докато по-рано ми се покланяха с уплашен вид, сега ме поздравяваха като съсед — разбира се, пак почтително.
Читать дальше