Гор Видал - Юлиан

— Хайде де, глупчо, отговори му.

Успях да се съвзема и му отговорих с една реч, много кратка и съдържателна. Поне така си мислех. По-късно Макрина ми каза, че приветствието ми било нескончаемо и високопарно. За щастие сега, когато съм император, всички намират речите ми изискани и смислени. Как се променя стилът на човека, когато се издигне!

Прохерезий ме разведе сред учениците си и ме запозна с някои от тях. Те се държаха плахо, въпреки че бях ясно изразил намерението си да бъда слушател, както всички други.

Прохерезий продължи лекцията си още малко. След това разпусна учениците и ме заведе в атриума на къщата си. Слънцето вече залязваше. От горния етаж чувах смеха и боричкането на младежите, които живееха там. От време на време те се появяваха на галерията, за да ме зърнат. Но щом забележеха, че ги гледам, преструваха се, че са се запътили към стаята на някой свой другар. Какво не бих дал да можех да живея неизвестен в една от тези голи стаи.

Поставиха ме да седна на почетното място, близо до фонтана, и Прохерезий ми представи съпругата си Амфиклея. Тя бе тъжна жена — не могла да се съвземе след смъртта на двете си дъщери. Рядко говореше. Явно философията не беше утеха за нея. Запознах се също и с бащата на Макрина, Анатолий — простоват човечец, който приличаше на ханджия, какъвто и беше в действителност. Макрина не го обичаше.

Василий и Грегорий се извиниха, че трябва да си отидат. Грегорий беше крайно любезен: предложи да ме води на всички лекции и обеща да ме развежда из Атина. Василий се държа също така мило, макар че помоли да го извиня — нямало да може да идва с нас на повечето ни обиколки из града.

— Само след няколко месеца си заминавам. Имам много неща да свърша, ако съм жив дотогава — каза той и притисна с две ръце корема си, като на шега придаде на лицето си болезнен израз. — Сякаш лешояди разкъсват черния ми дроб!

— Тогава пази се от течение — отговорих веднага аз, — защото иначе може да забременееш и да снесеш яйце на лешояд!

Прохерезий и Макрина разбраха намека ми и се разсмяха. Шегата ми обаче не се понрави на Василий. Почнах да съжалявам, че му отговорих толкова бързо. Често правя това. А е погрешно. Грегорий се ръкува приятелски с мен. След това двамата излязоха. Сигурно и до днес се бои да не му отмъстя за това, което е разправял за мен. Но както всички добре знаят, аз не съм отмъстителен.

Пихме вино в градината. Прохерезий ме запита какво става в двора. Той живо се интересуваше от политическия живот. В знак на уважение братовчед ми Констанс поискал да го направи благородник и му предложил почетната титла „преториански префект“. Но старецът заявил, че предпочита да стане надзорник на житните доставки за Атина (титла, нелишена от значение, която Констанций винаги задържаше за себе си). След това, използувайки властта, която тази титла му дава, той наредил да се изпраща в Атина голяма част от житото, предназначено за няколко острова. От само себе си се разбира, че цяла Атина гледа на него като на благодетел.

Прохерезий ме подозираше още от самото начало. И въпреки всичкото му благоразположение по въпросите му разбрах, че очаква да му разкрия някоя тайнствена причина, поради която съм дошъл в Атина. Говори за великолепието на Медиоланум и Рим, за жизнеността на Константинопол, за изящната порочност на Антиохия, за интелектуалния живот на Пергам и Никомедия. Дори похвали и Цезарея и „столицата на книжовниците“, както я нарича Грегорий (и то съвсем сериозно). Всеки един от тези градове, твърдеше Прохерезий, би трябвало да ме привлича повече, отколкото Атина. Направо му казах, че съм дошъл да видя него самия.

— И прекрасния град? — намеси се неочаквано Макрина.

— И прекрасния град — повторих аз послушно.

Изведнъж Прохерезий стана.

— Нека се поразходим край реката — рече той. — Само двамата.

При Илисос спряхме точно срещу Калиройския фонтан, каменист остров, така издълбан и оформен от природата, че наистина прилича на фонтан; оттук хората вземат свещена вода.

Седнахме на брега, на изгорялата от августовското слънце трева. Сянката на чинарите ни пазеше от залязващото слънце. Залезът бе златен, въздухът неподвижен. Наоколо ученици четяха или спяха. Отвъд реката, над една редица от прашни дървета, се издигаше Химетос. Бях в някаква особена радостна възбуда.

— Момчето ми — Прохерезий се обърна сега към мен като баща към сина си, — близо си до огъня.

Началото беше съвсем изненадващо. Аз се бях излегнал на гъстата изгоряла трева, а той седеше кръстосал крака до мене, облегнал гръб на чинара. Погледнах към него и забелязах колко младежки закръглен изглеждаше вратът му и колко твърдо очертана беше линията на челюстта му за човек на неговите години.