Гор Видал - Юлиан

— Не съм много убедена в логиката на това твърдение — започна замислено Макрина.

— Някой ден ще я осъдят за безбожие — опита се да подхвърли шеговито Грегорий, но шегата му не мина.

Макрина му се изсмя очарователно с тих, добродушен смях.

— Добре. Да приемем, че яйцата на лешояда се снасят от девствена птица. Какво общо има това с раждането на Христа? Дева Мария не е била лешояд, била е жена. Жените зачеват по един-единствен начин. Не виждам защо отговорът на Василий да е толкова убедителен. Каквото е вярно за лешояда, не е непременно вярно за Мария.

— Отговорът на Василий — рече Грегорий упорито — бе отговор на доводите на циника, който казваше, че всички живи същества се раждат от мъжко и женско. Е, ако едно същество не се създава по този начин — и това беше аргументът на Василий, — в такъв случай може и някое друго същество да не се зачева така и…

— Но „може“ не доказва нищо. На мен може да ми поникнат крила и да полетя към Рим. (Де да можех!) Но не ми поникват.

— Няма случай, когато на хора са пораствали крила, но има…

— Икар и Дедал… — започна храбрата Макрина, но появата на Василий ни спаси. Грегорий бе почервенял от яд, а Макрина не беше на себе си от радост.

Василий и аз се поздравихме сърдечно. Той се бе променил значително, откакто се срещнахме като юноши. Сега бе представителен мъж, доста висок и слаб. За разлика от Грегорий косата му бе ниско остригана. Закачих го за това.

— Къса коса, значи ставаш владика?

Василий ми се усмихна дружелюбно и рече тихо.

— „Отклони от мене тази чаша.“

Това е цитат от книгата за Назарянина. Но за разлика от дърводелеца Василий беше искрен. Днес той води точно такъв живот, какъвто бих искал да водя самият аз — откъснат от света отшелник, отдаден на книги и на молитви. Той е истински съзерцател и въпреки вярата му много се възхищавам от него.

Макрина, като чу, че ме нарича Юлиан, внезапно рече:

— Нали братовчедът на императора, Юлиан, щеше да идва в Атина?

Василий погледна Грегорий учудено, Грегорий му даде знак да мълчи.

— Познаваш ли принца? — попита Макрина, обръщайки се към мен.

Кимнах.

— Познавам го, но не много добре — отговорих мъдро като Солон.

Макрина поклати глава:

— Разбира се, че ще го познаваш. Нали сте били заедно в Пергам. Близнаците често говорят за него.

Стана ми неловко, но същевременно ми беше забавно. Никога, дори като дете, не съм подслушвал чужди разговори. Не от нравствени съображения, а просто защото не ме интересува какво мислят хората за мен или, по-точно, какво казват за мен, а често това са две съвсем различни неща. Обикновено мога да си представя отрицателните преценки, защото за другите ние сме такива, каквито те искат да бъдем. На това се дължат толкова честите и резки промени на доброто ни име. Те не отразяват никаква особена промяна у самите нас, просто тези, които ни наблюдават, са променили настроението си. Когато нещата вървят добре, хората обичат императора; когато тръгнат зле — намразват го. Не ми е нужно да се гледам в огледалото. Виждам се достатъчно добре в очите на тези, които ме заобикалят.

Смутих се не толкова от това, което Макрина може да каже за мен, а по-скоро от това, което тя би разкрила за Грегорий и Василий. Нямаше да бъда изненадан, ако имаха лошо мнение за мен. Будните младежи от ниско потекло обикновено се ядосват, когато царски особи се отдават на интелектуални занимания. Сигурно бих изпитвал същото, ако бях на тяхно място.

Грегорий изглеждаше направо уплашен. Лицето на Василий беше непроницаемо. Опитах се да дам друга насока на разговора. Попитах я кога приема вуйчо й, но тя се престори, че не е чула въпроса ми.

— Най-много се гордеят с това, че се познават с Юлиан. Непрекъснато говорят за него. Разискват дали има вероятност да стане император. Грегорий мисли, че ще стане император, а Василий смята, че Констанций ще го убие.

Въпреки че Василий виждаше накъде клони разговорът, той никак не се уплаши.

— Макрина, отде знаеш дали той не е някой от тайните доносчици на императора?

— Та нали вие го познавате?

— Ние познаваме също и престъпници, и идолопоклонници, и защитници на дявола.

— Та кой е виждал някога таен агент с такава брада? Пък и ни най-малко не ме е грижа. Аз не заговорнича срещу императора. — Тя се обърна към мене и ме погледна дяволито.

— Ако наистина си агент на императора, ще запомниш това, нали? Обожавам императора. За мен слънцето изгрява и залязва с неговата божественост. Всеки път, когато видя това прекрасно лице, изсечено от мрамор, идва ми да се разплача и да извикам: „Констанций, ти си олицетворение на съвършенството!“