Гор Видал - Юлиан

Без да се представи, неоциникът посочи стената.

— Това е Есхил — рече той.

За да не го обидя, погледнах към картината: един брадат войник, който не се отличаваше от другите, само че над главата му беше изписано името му. Трагикът бе представен в бой с един персиец. Но въпреки че борбата е на живот и смърт, сериозното му лице е обърнато към нас, сякаш казва: „Зная, че съм безсмъртен.“

— Художникът е бил далновиден — казах аз сдържано; очаквах, че младежът ще ми поиска пари, и бях решил да му откажа.

Циникът се усмихна. Очевидно той изтълкува сдържаността ми като желание за сприятеляване.

Той почука по картината. Люспица от боята се олющи и леко падна на земята.

— Някой ден цялият стенопис ще изчезне и никой не ще знае какво е представлявало сражението при Маратон.

Докато той говореше, нещо се събуди в паметта ми. Този глас ми беше познат. А лицето ми беше съвсем непознато. Уверен, че вече сме се сприятелили, той престана да гледа картината и се обърна към мене. Сигурно току-що съм пристигнал в Атина? Да. Дошъл съм да чуя реторите, нали? Да. Циник ли съм? Не. Нямало нужда толкова да наблягам на това. (Усмивка.) Той самият бил облечен като циник единствено защото бил беден. Съобщи ми тази смайваща вест, докато се изкачвахме по стълбите на Хефестовия храм. Оттук се откриваше обширна красива гледка към агората. В ярката светлина на пладнето можеха да се видят и малките прозорци на къщите, сгушени в подножието на Химет.

— Великолепна гледка — каза младежът, но така, че и тази обикновена дума прозвуча двусмислено. — Макар че красотата…

— … е абсолютна — заявих твърдо аз. И за да избягна обичайните брътвежи, които може да се очакват от един циник, рязко се обърнах и влязох в изоставената градина на храма. Цялата беше обрасла с бурени, а и самият храм бе запуснат и навяваше печал. Но галилеяните поне не го бяха превърнали в костница. Много по-добре е един храм да запустее, отколкото да бъде осквернен. Разбира се, най-добре е да бъде възстановен.

Спътникът ми ме попита дали съм гладен. Казах, че не съм, което той изтълкува като положителен отговор (изобщо не обръщаше внимание на отговорите ми) и предложи да отидем в една кръчма в квартала зад храма. Била — каза ми той — посещавана от „по-свестните“ ученици. Уверен бил, че щяло да ми хареса. Неговото безочливо държане ме забавляваше, пък и познатият глас възбуждаше любопитството ми, затова го последвах по тесните напечени улици на близкия ковашки квартал. От работилниците се излъчваше синьо сияние. Майсторите ковяха нажежения метал с трясък и звън. Желязото се удряше в желязо и рой искри хвърчаха подобни на опашки на комети.

Кръчмата беше ниска постройка с хлътнал покрив; по-голямата част от керемидите липсваха, отнесени от времето и вятъра. Наведох се доста, за да мина през вратата. Но и вътре също трябваше да стоя приведен, тъй като гредите бяха поставени наслуки и в слабата светлина човек можеше да си удари главата в тях. Моят другар обаче спокойно стоеше съвсем изправен. Потръпнах от тежката миризма на гранясало масло, която идеше от огнището.

Две маси на магарета и няколко пейки изпълваха цялата стая. Десетина младежи седяха близо до задната врата, водеща към неприветливо дворче, сред което се виждаше едно изсъхнало маслиново дърво, сякаш изковано от сребро на фона на белосаната стена зад него.

Моят спътник познаваше повечето от младежите. Всички бяха неоциници — шумни, брадясали, надменни и невежи. Те ни поздравиха с мръсни шеги.

Беше ми неприятно, но бях решен да издържа докрай. Нали всъщност тъкмо за това бях мечтал: просто да се слея с тълпата, макар и с тълпа неоциници. Това беше неповторим миг или поне така си мислех. Когато ме попитаха за името ми, отговорих:

— Не съм циник.

Те се засмяха добродушно. Но след като чуха, че току-що съм пристигнал в Атина, всеки почна да ми препоръчва своя учител. Но спътникът ми ме спаси:

— Той вече си е избрал ретор. Ще учи при Прохерезий.

Изненадах се, защото не бях дори споменал пред спътника си това име, а пък наистина се бях спрял на Прохерезий. Отгде можеше той да знае това?

— Зная всичко за тебе — рече той загадъчно. — Чета мислите на хората и мога да предсказвам бъдещето.

Един от младежите го прекъсна, като заяви, че трябвало да си обръсна брадата, защото иначе хората щели да ме вземат за неоциник и с доброто си държане съм щял да им създам лошо име. Всички намериха това много духовито. После почнаха да спорят дали да ме занесат до баните да ме изтъркат — традиционна шега, с която посрещат новодошлите. Аз обаче бях решен да не допусна това в никой случай; дори ако трябваше да разкрия кой съм и се позова на неприкосновеността си като член на императорското семейство.