Атина. Осем години изтекоха, откакто минах през градските порти, седнал в каручка — никому неизвестен ученик, който зяпаше наоколо като някой германец, дошъл в града на пазар. Още при пръв поглед акрополът ме смая — наистина бе великолепен. Той се издига над града, сякаш Зевс го държи в ръката си и казва: „Вижте, деца, как живеят боговете ви.“ Слънчевите лъчи се отразяваха в щита на колосалната статуя на Атина, покровителката на града. Наляво от града забелязах стръмната, подобна на пирамида планина Ликабетос — скална грамада, хвърлена на земята от самата Атина; и до днес в подножието й живеят вълци.
Коларят остро сви по друг път. Едва не паднах от каручката. „Пътят към Академията“ — извести той с безразличен глас, явно навикнал да обяснява на чужденци. Този път ми направи силно впечатление: големи стари дървета се извишават от двете му страни, от града до горичката на Академията. Започва от Дипилонската порта, преминава през предградията и стига до зашумената Академия на Аристотел.
Въпреки че бе рано сутрин, около Дипилонската порта цареше оживление както около портите на всеки голям град по пладне. Тя е двойна порта, както подсказва името й, с две високи кули отвън. Градските стражи се изтягаха пред вратата и не обръщаха никакво внимание на пешеходците и колите, които се движеха край тях. Когато минавахме през външната порта, каручката ми неочаквано беше заобиколена от тълпа проститутки. Около двадесет-тридесет момичета и жени на най-различна възраст изскочиха от сянката на кулата. Блъскаха се една друга, за да се доближат до колата. Почнаха да дърпат наметалото ми. Викаха ми „козльо“, „пан“, „сатир“ и някои други недотам ласкави думи. Със сръчността на акробат едно красиво четиринадесет годишно момиче скочи в колата и сграбчи брадата ми. Стражите на портата се разсмяха, виждайки трудното положение, в което бях изпаднал. Едва успях да освободя брадата си от пръстите й и тя за голямо удоволствие на зяпащата тълпа мушна другата си ръка между бедрата ми. Но коларят умееше да се справя с тези жени. Той майсторски я шибна с камшика си по ръката. Тя изпищя, пусна ме и бързо скочи на земята. Останалите жени почнаха да викат подир нас и да ни се подиграват. Ругатните им бяха великолепни: живи, образни, омировски! След като минахме през втората порта, те се върнаха обратно, тъй като при външната порта се бе появил отряд конници. Подобно рояк пчели в градина те заобиколиха войниците.
Оправих туниката си. Макар че момичето ме дръпна рязко и грубо, допирът на ръката му ми беше подействувал и въпреки волята си почнах да мисля за любов и да се питам къде ли могат да се намерят най-хубавите жени в Атина. По онова време не се бях още обрекъл на целомъдрие, макар още тогава да смятах, че е добре да се усмирява плътта, защото е доказано, че въздържанието прави ума по-ясен. Но по онова време бях двадесет и три годишен: плътта си искаше своето и духът не можеше да я обуздае. Младостта е времето на плътта. Не минаваше ден през тези години да не се породи у мене сладострастно желание. А не минаваше седмица да не го задоволя. Но не съм съгласен с онези последователи на Дионис, които поддържат, че половият акт доближава човека до единния Бог. Този акт по-скоро откъсва човека от божеството, защото по време на сношението той е сляп и безразсъден, само едно животно, което създава потомство. И все пак всяко нещо с възрастта си. Преди осем години бях млад и през няколкото седмици, които прекарах в Атина, познах много момичета. Дори сега, през тази гореща азиатска нощ, със стеснение си спомням онова прекрасно време и мисля за любов. Забелязвам, че бързописецът се изчервява. При това той е грък!
Коларят посочи някакви обширни развалини отдясно.
— Адриан — рече той, — август Адриан.
Както всички хора, които са пътували много, свикнал съм водачите да споменават прочутия ми предшественик. Дори два века след съществуването си той е единственият император, чието име всички знаят — може би поради вечните му странствувания, безчетните му строежи и за съжаление безразсъдната му страст към младежа Антиной. Може и да е естествено да се харесват момчета, но прекалената и недостойна страст на Адриан към Антиной според мен е еднакво неестествена и непристойна. За щастие момчето било убито, преди Адриан да успее да го провъзгласи за свой наследник. Но в скръбта си по него Адриан направил себе си и гения на Рим за посмешище. Издигнал стотици статуи и посветил безброй храмове на мъртвия Антиной. Дори обявил красивия педераст за божество. Това позорно проявление завинаги затъмни славата на Адриан. За първи път в историята на Рим римски император станал предмет на смях и подигравки. По всички краища на земята се чувал язвителен смях. И все пак, като изключа това негово прегрешение, Адриан ми се струва привлекателна личност. Бил изключително надарен, особено за музика. Посветен бил в мистериите. Нощем с часове изучавал звездите и подобно на мен търсел поличби и знамения. Имал също и брада. Най-много ми харесва заради това. Звучи дребнаво, нали? Самият аз съм изненадан от собствените си думи. Но в края на краищата харесването и нехаресването, одобрението и неодобрението зависят от много незначителни неща. Не ми се нрави страстта на Адриан към Антиной, защото не мога да понасям поданиците да се подиграват с един император философ. Но брадата му ми харесва. Ние всички сме толкова прости по своята същност, че ставаме неразгадаеми едни за други.
Читать дальше