Гор Видал - Юлиан

Утрото бе ветровито. На изток светлината разкъсваше мрака. Звездите избледняваха. Морето беше бурно. Същинско утро на сътворението на света. Корабът скърцаше и се тресеше, когато се удряше в гредите на кея. Нямаше да се изненадам, ако видех на брега войници, които ме очакваха, за да ме арестуват по някое ново обвинение. Но наоколо нямаше военни, само чуждестранни търговски кораби и обикновената суетня, както във всяко оживено пристанище. Роби разтоварваха корабите. Пристанищни чиновници с важни лица минаваха от кораб на кораб. Колари на магарешки каручки с крясъци обещаваха на новопристигналите, че ще ги закарат до Атина по-бързо от младежа, който изминал разстоянието от Маратон до града за четири часа (и след това умрял, би добавил човек, но коларите не разбират от шега, дори гръцките колари, които познават Омир).

Боси младежи в износени дрехи обикаляха на групи кораб след кораб и се мъчеха да спечелят по някой нов слушател за своите ретори. Всеки от тях хвалеше своя учител и гледаше да му спечели нови ученици. Разменяха се злобни забележки, защото всеки един се опитваше да убеди току-що пристигналите бъдещи ученици (наричаха ги „лисици“), че в Атина има само един софист, който си струва да се чуе — собствения му учител. Групите често се сбиваха. Със собствените си очи видях как двама ученици изтормозиха един чужденец: всеки го беше хванал за ръка и го теглеше; единият искаше да го замъкне на лекциите на някакъв софист, а другият крещеше, че този софист е глупак и че единствено мъдростта на неговия учител, някакъв известен циник, заслужавала внимание. Едва не разкъсаха бедния човек. Не го пуснаха, докато той не успя да им обясни на завален гръцки, че е египетски търговец на памук и изобщо не се интересува от философия. За щастие те не достигнаха до моя кораб и аз се избавих от любезната им услужливост.

Обикновено, когато някой член на императорското семейство пътува по море, драконът — емблемата на династията — се издига на мачтата на кораба. Но тъй като фактически бях под стража, не оповестиха на народа за пристигането ми; всъщност така беше по-добре. Исках да бъда свободен в Атина, да скитам незабелязан, където ми се ще. За съжаление с мен пътуваше и отряд войници — нещо като лична охрана, но всъщност те ми бяха тъмничарите и техният началник бе отговорен за моята безопасност. Донякъде се чувствувах задължен към него, но не много.

Реших се на дръзка постъпка. Докато прислугата ми бе заета с багажа и стражата ми сънливо разговаряше с пристанищните чиновници на предната палуба, аз надрасках кратка бележка до началника на охраната ми, в която му съобщавах, че ще се срещнем привечер в дома на префекта. Оставих бележката на един от сандъците, с които пътувахме. После, добре загърнат в наметалото си, аз се прехвърлих през борда на кораба и незабелязано се спуснах на кея.

Трябваше ми време, докато привикна на твърдата земя. Не съм лош моряк, но продължителното пътуване и непрестанното люлеене на кораба ме изморяват. Аз съм земя, не вода; въздух, не огън. След продължителен пазарлък наех каручка, като успях да смъкна цената наполовина. Все пак успех, макар и не кой знае какъв. Качих се в каручката. Полуизправен, полуседнал на ритлите, аз се насочих по изровения път за Атина.

Слънцето изгря на безоблачното небе. Атическата яснота не е само метафора, а действителност. Небето е болезненосиньо. Струва ти се, че би могъл да видиш другия край на света, ако ниската планина Химетос, виолетова в сутрешното слънце, не спира погледа ти. Ставаше все по-горещо и по-горещо, но това бе суха жега, като в пустиня, и лекият морски ветрец я правеше приятна.

Първото ми усещане беше радостта, че никой не се вглеждаше втренчено в мене, никой не знаеше кой съм. С брадата си и простото си наметало приличах на обикновен ученик. Имаше десетки като мене — някои се возеха в коли, повечето вървяха пеша, всички устремени към същата цел — Атина и познанието на истината.

От всички страни скърцаха и тракаха коли, коларите ругаеха, пътниците — хора или животни — недоволствуваха. Атиняните са живи и будни, въпреки че напразно ще търсиш в лицата им някаква черта от Перикъл или Алкивиад. Като раса много са се изменили. У тях вече не тече благородна кръв. Твърде често са били под робство и кръвта им се е смесила с варварската кръв. И все пак не намирам, че са толкова лукави и мекушави, колкото някои латински автори ги представят. У римляните, струва ми се, старото надменно отношение към гърците се дължи на естествено озлобление от продължаващото и до ден-днешен превъзходство на Гърция в най-важните области: философията и изкуството. Всичко в Рим, което днес струва нещо, е от гръцки произход. Намирам, че Цицерон е неискрен, когато на една страница признава колко много дължи на Платон, а на следната говори с презрение за гръцкия характер. Като че ли не си дава сметка за собствените си противоречия, сигурно защото по негово време те са били нещо обикновено в Рим. Римляните искат да минат за потомци на троянците, но никой не взема това твърдение за сериозно. От време на време съм казвал по няколко думи за характера на римлянина, и то доста неласкави. Мисля, че в краткото ми съчинение за цезарите, макар и написано набързо, има някои верни неща. От друга страна, трябва да се има предвид, че аз, римският император, който сега диктува тези бележки, се чувствувам всъщност грък. И при това съм живял в Атина, сърцето на Гърция.