Гор Видал - Юлиан

Оставих коларя малко след като отминахме градските стени. След това, подобно на човек, заспал, четейки историческо съчинение, влязох в миналото. Стоях на този старинен път — наричан просто „Пътят“, — който води от портата до агората и оттам до акропола. Потънах в историята. Бях частица от миналото, от настоящето и едновременно частица от бъдещето. Времето разтвори обятия пред мен и в неговата ведра, спокойна прегръдка видях всичко, цялото битие: кръг без начало и без край.

Наляво от портата имаше чешма, където измих праха от лицето и брадата си. След това поех по пътя към агората. Разправят, че Рим бил много по-внушителен от Атина. Не зная. Никога не съм бил в Рим. Обаче зная, че всички градове би трябвало да приличат на Атина, макар и рядко да съм срещал град като нея. Тя е по-добре планирана дори от Пергам, поне в центъра. Аркадите блестят на яркото слънце. Под наситеносиньото небе червените керемидени покриви се открояват по-ярко и дори избледнелите цветове на колоните се оживяват.

Агората в Атина представлява голям широк правоъгълен площад, заобиколен с аркади, някои от които датират от най-древни времена. Тази отдясно е посветена на Зевс; лявата е по-нова, дар от един млад пергамски цар, който учил тук. В средата на агората е разположена високата сграда на философската школа, построена от Агрипа по времето на Октавиан Август. Първоначалната сграда била използувана за музика, но се срутила по неизвестни причини още миналия век. Архитектурата на зданието ми се струва прекомерно предвзета дори днес, когато вече няма толкова римски вид. Но предвзета или не, в тази сграда аз прекарвах по-голямата част от времето си, докато бях в Атина, защото най-видните философи преподаваха там. Три пъти седмично слушах великия Прохерезий, за когото ще разкажа по-нататък.

Зад школата се намират две успоредни една на друга колонади, втората от които е в самото подножие на акропола. Вдясно на хълма, над агората, е разположен един малък храм на Хефест, заобиколен от градини, които бяха вече прецъфтели. Под хълма са преторията, сградата на архива, и кръглият булевтерион, където заседава градският съвет на петдесетте; последната е доста странна постройка със стръмен покрив и атиняните, които прикачват прякори на всеки и всичко, я наричат „чадъра“. Някога в нея имало много сребърни статуи, но през миналия век готите ги задигнали.

Слънцето вече се бе издигнало в небето и по улиците нямаше много хора. Слаб ветрец вдигаше праха по старата изровена настилка. Няколко важни мъже с тоги, несръчно драпирани на тлъстите им тела, бързаха към булевтериона. Имаха съшия самодоволен вид както правниците по цял свят. Тези хора бяха политическите наследници на Перикъл и Демостен. И докато ги гледах да минават покрай мен, аз се мъчех да ги сравня с бележитите им предшественици.

След това минах в хладната сянка на изографисания портик. Отначало не можех да видя нищо в мрачината. Едва след известно време почнах да различавам прочутата стенопис, изобразяваща битката при Маратон, която покрива изцяло дългата стена. Постепенно очите ми свикваха с полумрака и аз видях цялата картина: тя действително е някакво чудо, както твърди цял свят.

Вървейки покрай стената на портиката, човек може да проследи цялото сражение. Над стенописа са окачени кръглите щитове на персийците, пленени през този ден. Щитовете са намазани с катран, за да се запазят. Бях дълбоко развълнуван от тези реликви — останки от едно сражение, водено преди осемстотин години. Тези млади хора и робите им — да, за първи път в историята роби са се били наред с господарите си — заедно спасиха света. И нещо много по-важно: те са се били по собствено желание, за разлика от нашите войници, които или служат по задължение, или са наемници. Дори страната да е застрашена, нашите мъже няма да тръгнат да я защищават. Парите, а не честта е източникът на римската мощ. И когато се свършат парите, ще свърши и империята. Затова трябва да се възстанови елинизмът: той ще съживи у човека чувството на лично достойнство, което създаде цивилизацията и направи възможна победата при Маратон.

Докато гледах намазаните с катран щитове, един младеж се доближи до мен. Беше с брада; дрехите му бяха мръсни; носеше наметало, каквото носят учениците, и съвсем приличаше на неоциник, и то от тези, които са ми най-неприятни. Наскоро писах надълго и нашироко за тези негодници. През последните няколко години философията на Кратес и Зенон бе възприета от безделници, които, въпреки че не се интересуват от философия, подражават външно на циниците, като ходят неподстригани, пускат бради или коси, носят торби и тояги и просят. Но докато истинските циници презираха богатството, стремяха се към добродетелта и търсейки истината, се съмняваха във всичко, тези техни подражатели се подиграват с всичко, дори с истината; правят се на философи и зад това прикриват разгулността и слободията си. Днес всеки младеж, който не иска да учи, нито да работи, пуска брада, хули боговете и нарича себе си циник. Нищо чудно, че философията си е спечелила толкова лошо име в тези нещастни времена.