Гор Видал - Юлиан

Грегорий буквално изсъска: не знаеше как ще приема тази подигравка. Забавно ми беше, но едновременно и неудобно. Признавам, усъмних се дали един от двамата или самата Макрина не е доносчик. В такъв случай всичко, което Макрина бе успяла вече да каже, бе достатъчно, за да ни осъдят на смърт. Щеше да бъде крайно тъжна участ за всички ни: да загинем заради една шега!

— Хайде, Грегорий, не се плаши като баба! — каза Макрина и се обърна към мене: — Тия двама не обичат Юлиан. Не мога да разбера защо. Може би му завиждат? Особено Грегорий. Толкова е дребнав. Не си ли дребнав?

Грегорий беше побледнял от ужас.

— Те смятат Юлиан за дилетант и развейпрах. Твърдят, че неговата страст към знания е просто предвземка. Василий смята, че истинското му призвание е да бъде пълководец, ако остане жив, разбира се. Но Грегорий твърди, че е прекалено вятърничав дори и за това. И все пак Грегорий копнее Юлиан да стане император. Иска да бъде приятел на императора. Всъщност в дъното на душата си и двамата сте ужасно суетни и светски, нали?

Грегорий остана безмълвен. Василий се разтревожи, но не прояви тревогата си външно.

— Бих отрекъл единствено това, дето казваш, че сме светски. Аз не желая нищо на този свят. Впрочем идния месец ще постъпя в един манастир в Цезарея, където ще бъда толкова далеч от света, колкото е възможно преди смъртта.

Грегорий го подкрепи:

— Ама че ти е остър езикът, Макрина! — Той ме заговори, като се опита да обърне всичко на шега: — Какво ли не измисля! Страшно обича да се подиграва. Тя е езичница, разбира се. Истинска атинянка.

Едва сдържаше злобата си към момичето или страха си от мен.

Макрина му се изсмя в лицето.

— Всеки случай интересно ще ми бъде да го срещна този Юлиан. — Тя се обърна към мен: — Къде ще живееш? При чичо ми ли?

Отговорих отрицателно, като обясних, че ще се настаня при приятели. Тя кимна в знак на съгласие.

— Домакинството на чичо ми е добро и той никога не мами. А пък баща ми прибира за себе си излишните пари на учениците, въпреки че е честен, защото от все сърце ненавижда всички, които учат философия.

Засмях се. Близнаците също се засмяха, макар и малко пресилено. След това Василий предложи да отидем в дома на Прохерезий. Платих сметката на кръчмаря и излязохме навън. Сред горещия прах на улицата Макрина ми пошушна на ухото:

— През цялото време знаех кой си.

Приск:В това, което току-що си прочел, сигурно си видял иронията на съдбата: подлият Грегорий ще председателствува предстоящия вселенски събор. Говори се, че той ще бъде следващият константинополски владика. Наистина приятно е да зърнеш този благороден владика като парцалив младеж. Василий, който искаше само да се отдаде на съзерцателен живот, сега управлява църквата в Азия като владика на Цезарея. Василий ми хареса по време на краткия ми престой в Атина. Беше проницателен и с ясен ум. Можеше да стане отличен историк, ако не беше решил да се издигне в църковната йерархия. Но как може тези младежи да не се изкушат от възможността да се издигнат? Философията им предлага нищо, църквата — всичко.

Юлиан бил по-предпазлив спрямо Грегорий, отколкото предполагах. Или така му се е струвало, когато си е спомнял миналото. Когато пишеше това съчинение, Юлиан ме попита за мнението ми за Грегорий. Уверих го, че ако има някой враг, това е именно този чакал. Юлиан не се съгласи. Но това, което казах, донякъде му повлия. Както вече ти споменах, не желая да имам нищо общо с издаването на това съчинение. Но ако то все пак излезе, ще ми бъде приятно да видя впечатлението, което ще има върху новия владика на Константинопол. Няма да му хареса такова публично припомняне на младежките му години, когато е бил псевдоциник.

Забавно е също така да сравниш истинското поведение на Грегорий в Атина с това, което той пише за престоя си там в книгата си „Нападки“, издадена наскоро след смъртта на Юлиан. Докато пиша тези редове, съчинението му е пред мен. Почти никъде не казва истината. Ето как например описва външността на Юлиан: „Главата му се люшкаше на слабия му врат, раменете му непрекъснато играеха нагоре-надолу като везни, очите му се въртяха непрестанно на всички страни с налудничаво изражение; краката му не го държаха и когато ходеше, се препъваше; от ноздрите му лъхаше дързост и надменност; лицето му имаше някакъв нелеп израз; избухваше в неудържим, поривист смях, гръмогласен и на пресекулки; кимаше не на място в знак на съгласие или несъгласие и прекъсваше думите си по средата, за да си поеме дъх; задаваше въпроси без смисъл и без ред, а и отговорите му не струваха повече от въпросите му…“ Това дори не е добра карикатура. Вярно е, че Юлиан обичаше да говори прекалено много. Толкова искаше да научи нещо и да поучи другите! Можеше често да изпадне в глупаво положение. Но в никакъв случай не бе човек, страдащ от спазми, какъвто го описва Грегорий. Злобата на един истински християнин, който се опитва да смаже противника си е наистина неповторима. Никоя друга вяра не счита за необходимо да унищожи онези, които не я споделят. В най-лошия случай чуждата вяра би могла да предизвика насмешка или презрение, като например обожаването на животни у египтяните. И все пак тези, които обожават бика, не се опитват да избият онези, които обожават змията, или да ги принудят насила да почитат бика, а не змията. Никоя злина не е прониквала в света с такъв устрем, нито го е заливала толкова нашироко както християнството. Излишно е да ти пиша, че тези бележки са само за тебе и не трябва да се издават. Написах ги така разхвърляно, защото, връщайки се назад към времето, прекарано в Атина, не само чрез очите на собствената си памет, а и чрез спомените на Юлиан аз се развълнувах повече, отколкото очаквах.