Гор Видал - Юлиан

— Огън? На слънцето? Земния огън?

Прохерезий се усмихна.

— Не тези огньове. Нито огъня на пъкъла, както се изразяват християните.

— В който ти също вярваш? — Не бях сигурен доколко е галилеянин; дори и днес не зная това. Той винаги е отговарял уклончиво. Не мога да повярвам, че такъв отличен учител и елинист може да бъде галилеянин; но всичко е възможно, както боговете ежедневно ни показват.

— Не сме готови за този диалог още — рече той. После посочи бързата, намаляла река под нас. — Ей там са били създадени диалозите на Платоновия Федър. Хубави разговори са се водили някога на същия този бряг.

— Ще достигнем ли тяхното равнище?

— Може би някой ден. — Той спря за миг. Аз чаках, сякаш щеше да се яви някакво знамение. — Един ден ще бъдеш император. — Той изрече това с такъв равен глас, сякаш установяваше най-обикновен факт.

— Не желая да стана император. Съмнявам се, че ще стана. Не забравяй, че от семейството сме останали само двама: Констанций и аз. Ще си отида, както са си отишли и другите. Затова дойдох тук. Исках да видя Атина, преди да…

— Може би си искрен. Аз обаче… е, признавам, че имам слабост към оракули. — Той замълча многозначително. Това бе достатъчно. Още една дума, и престъплението щеше да бъде извършено. Със закон е забранено да се запитват оракули кой ще бъде следният император. Това е впрочем отличен закон. Иначе кой би се подчинявал на един владетел, ако е известно кога ще умре той и кой ще бъде наследникът му. Трябва да призная, бях смаян от откровеността на стареца. Но същевременно ми беше драго, че има доверие в мен.

— Предсказано ли е? — Аз бях не по-малко дързък. Излагах се на опасност, като по този начин се надявах да му докажа искреността си.

Той кимна.

— Не денят, нито годината, просто фактът. Но ще бъде трагедия.

— За мен? Или за държавата?

— Никой не знае. Оракулът не каза точно. — Той се усмихна. — Те рядко казват нещо точно определено. Питам се защо толкова им вярваме.

— Защото боговете действително говорят чрез сънища и откровения. Това е факт. И Омир, и Платон…

— Може би. Така или иначе открай време сме свикнали да им вярваме… Познавах цялото ти семейство. — Той откъсна разсеяно един стрък от изгорялата трева; старческите му ръце бяха прошарени с дебели вени. — Констанс беше слаб. Но имаше добри качества. Разбира се, не би могъл да се мери с Констанций. Но ти си равен на императора.

— Не казвай това.

— Аз просто отбелязвам. — Неочаквано той се обърна към мен: — Имам някакво предчувствие, Юлиане, че смяташ да възстановиш култа на старите богове.

Дъхът ми секна.

— Прекалено много си позволяваш. — Гласът ми потрепери въпреки твърдия ми тон, който би направил чест и на самия Констанций. Рано или късно човек научава цезаревския похват: внезапната промяна на тона, която напомня за тоягата и брадвата, които държим вдигнати над поданиците си.

— Може и да е така — каза спокойно старецът.

— Съжалявам, не трябваше да ти говоря тъй. Ти си мой учител.

Той поклати глава.

— Не, ти си мой господар; или скоро ще бъдеш. Само искам да ти помогна. Да те предупредя, че въпреки всичко, което Максим ти разправя, християните са вече победили.

— Не вярвам! — С ожесточение и съвсем безразсъдно започнах да му доказвам, че всъщност от населението на римската държава само една малка част са галилеяни.

— Защо ги наричаш галилеяни? — попита ме той, като прекъсна разпалената ми реч.

— Защото „той“ е от Галилея.

Прохерезий четеше мислите ми.

— Боиш се от думата „християнин“, защото тя означава, че тези, които се наричат така, са наистина последователи на един цар, на един велик господар.

— Едно наименование не може да промени същността им — казах аз, измествайки въпроса. (Но той беше прав. Това име е опасно за нас.) Продължих да излагам доводите си: — По-голямата част от цивилизования свят не е нито галилеянска, нито елинска, а някъде по средата. Съвсем основателно мнозинството от хората мразят галилеяните. Прекалено много невинни жертви са били дадени при безсмислените им верски разпри. Достатъчно е да спомена убийството на владиката Георгий от Александрия, за да припомня на четящите тези редове за свирепостта на галилеяните не само към враговете им (те ги наричат „нечестиви“), но и към последователите им.

Прохерезий се опита да ме обори, но въпреки че той е най-красноречивият човек на нашето време, аз не исках да го изслушам. Освен това той доста неубедително — нещо странно за такъв изкусен ретор като него — защищаваше галилеяните и това ме кара да подозирам, че не е от тях. Подобно на мнозина днес, той е някъде между елинизма и новия култ на смъртта. Не смятам, че просто се страхува и не иска да се обвърже нито с едните, нито с другите. Той наистина е объркан.