Гор Видал - Юлиан

— Това са камъни в моята градина. — Прохерезий се беше присъединил към разговора. Забавно му беше да подеме спор, който очевидно се водеше открай време.

— Знаеш мнението ми. — Приск беше суров. — Ти си най-лошият от тях, защото си най-добрият оратор. — Той се обърна към мен: — Той е толкова красноречив, че всички софисти в Атина го ненавиждат!

— С изключение на теб — додаде Макрина.

Приск се престори, че не е чул думите й.

— Преди няколко години неговите колеги решиха, че е прекалено популярен. Затова подкупиха проконсула…

— Внимавай! — рече Макрина. — Не трябва да говорим за подкупени чиновници пред този, който може един ден да заеме най-висшата служба в държавата.

— Подкупиха проконсула — продължи Приск, сякаш тя не бе казала нищо — да изпрати нашия домакин в изгнание. И той го изпрати. Но скоро след това проконсулът се оттегли от политическия живот и вместо него дойде един по-млад проконсул, който страшно се възмути от станалото и разреши на Прохерезий да се върне. Софистите обаче не се предадоха лесно. Те продължаваха да кроят заговори срещу най-изкусния измежду тях. Затова новият проконсул свика събрание в Школата.

— По внушение на чичо ми.

Прохерезий явно намираше разговора много забавен:

— Макрина не ни оставя да запазим никакви тайни. Е, да, аз му дадох тази идея. Исках да събера всичките си врагове на едно място, за да мога…

— Да ги смажеш — подсказа му Макрина.

— Да ги спечеля — каза чичо й.

— Да ги победиш — поправи го Макрина.

Приск продължи разказа си:

— Беше внушително зрелище. Всички се бяха събрали в голямата зала на Школата. Приятелите бяха разтревожени, враговете бяха оживени. Пристигна и проконсулът. Той щеше да ръководи събранието и поиска да се предложи тема, която Прохерезий да развие. Каквато и да било тема. Събранието трябваше само да я избере. Отначало никой не промълви дума.

— Най-сетне чичо ми видя двама от най-злите си врагове, които се спотайваха в дъното на залата. Той се обърна към тях и поиска да определят темата. Те се опитаха да избягат, но проконсулът нареди на стражата да ги върне обратно в залата.

Приск наистина изглеждаше непреклонен.

— Струва ми се, че стражите излязоха победители благодарение на храбростта си.

— Меденият език на Приск! — Старецът се засмя. — Може би си прав. И все пак предполагам, че слабата преценка на противника ми помогна най-много: зададоха ми крайно неприлична и ограничена тема.

— Откъде е по-привлекателна жената, отзад или отпред? — захили се Макрина.

— Но той прие предизвикателството — рече Приск. — И говори така занимателно, че през цялото време публиката пазеше питагорейско мълчание.

— Настоя бързописци от съда да записват всяка негова дума. — Макрина косвено се гордееше с успеха на чичо си. — Настоя също да няма аплодисменти.

— Наистина бе паметна реч — продължи Приск. — Най-напред той подробно разгледа темата. След това се спря на едната страна, на предната страна на женското тяло. След един час рече: „Сега внимавайте дали си спомням всичките доводи, които използувах дотук.“ След това повтори речта си във всичките й заплетени подробности, само че този път говори за обратната страна… задната. Въпреки заповедта на проконсула залата бурно приветствува оратора. Това бе най-големият триумф на красноречието и паметта в наше време.

— И?… — Прохерезий знаеше, че Приск няма да завърши, без накрая да го ухапе.

— И… враговете ти бяха напълно сразени. Докато преди те презираха, сега те мразят. — Приск се обърна към мен: — Насмалко не го убиха на следната година. И още кроят заговори срещу него.

— И какво доказва това? — Прохерезий бе не по-малко любопитен от мен да чуе какво има да каже Приск.

— Че победата в един спор е безполезна. Победите създават блясък, който винаги предизвиква по-голяма вражда, отколкото мълчанието. Такъв спор не убеждава никого и освен че такава победа поражда завист, остава въпросът за победения. Имам предвид философ, сразен в публичен диспут. Дори когато той признае пред себе си, че истината е против него, той ще страда от това, че е бил оборен пред всички. Той се озлобява и накрая вероятно ще намрази философията. А аз предпочитам да не изгубя нито едного, който може да допринесе за цивилизацията.

— Добре казано — съгласи се Прохерезий.

— А може би — каза лукаво Макрина — ти самият не желаеш да бъдеш победен в спор, защото се боиш, че може да се озлобиш, ако бъдеш унижен пред хората. Колко си суетен, Приск! Не се състезаваш, защото не си уверен, че ще спечелиш. И тъй до днес никой от нас не знае колко си мъдър. Благородни Юлиане, неговото мълчание е легендарно. И това го прави още по-велик. Всеки път, когато Прохерезий проговори, той се ограничава, тъй като думите, бидейки сами ограничени, ограничават всичко. Затова Приск е най-мъдрият: мълчанието не може да се премери. Зад мълчанието може да се крие много или нищо. Единствено Приск може да ни каже какво крие мълчанието му, но тъй като няма да стори това, ние го смятаме за велик човек.