Гор Видал - Юлиан

Преди няколко години я срещнах на мястото, което атиняните наричат Римската агора. Поздравихме се приятелски, седнахме заедно на стъпалата на кулата с водния часовник. Попитах я за сина й.

— Прекрасен е! Съвсем прилича на баща си, император, бог! — Макрина не е загубила способността си да те затрупва с порой от думи, въпреки че духовитостите й не са вече толкова хапливи. — И никак не съжалявам!

— За какво не съжаляваш? За приликата ли? Или за това, че си майка на Юлиановия син?

Тя не отговори. Хвърли разсеян поглед над агората, както винаги пълна с бирници и адвокати. Тъмните й очи светеха с познатия ми блясък, въпреки че бузите й се бяха отпуснали и големите й гърди увиснали от майчинството и годините. Изведнъж тя се обърна към мен:

— Той искаше да се ожени за мен. Знаеше ли това, Приск? Можех да стана императрица на Рим. Само като си помисля! Какво щеше да кажеш на това? Дали щях да бъда… представителна? Във всеки случай щях да бъда различна от всички други. Колко императрици са разбирали от философия? Забавно щеше да бъде. Щях да нося много накити, въпреки че ги ненавиждам. Ето, виж ме! — Тя дръпна обикновената туника, която носеше. Въпреки богатството на мъжа си Макрина не носеше нито пръстени, нито брошки, нито гребени в косата си или обици на ушите си. — Но една императрица трябва да играе ролята си добре. Тя няма друг избор. Разбира се, щях да имам лоша слава. Щях да следвам примера на Месалина.

— Ти? Ненаситна? — Не можах да се стърпя да не се засмея.

— Абсолютно! — Някогашната пламенност се появи на лицето й. Черните й очи гледаха насмешливо. — Сега съм вярна съпруга, защото съм пълна и никой не ме ще. По-точно никой, когото аз бих пожелала. Но красотата ме привлича. С такова удоволствие бих била проститутка! С тази разлика, че бих искала да си избирам клиентелата; именно затова бих искала да бъда императрица. Историята също щеше да ме хареса — Макрина Ненаситната!

Който и да беше ни видял на тези стъпала, щеше да си помисли: каква достопочтена двойка! Един стар философ и една изпълнена с достойнство матрона, разговарящи най-сериозно за цените на житото или за последната проповед на владиката. А в действителност Макрина пееше химн на похотта.

— Какво щеше да каже за това Юлиан? — Успях да я прекъсна, преди да ме затрупа с прекалено точни подробности за половия си апетит. Странно, колко слаб интерес проявяваме към половите желания на хората, които не ни привличат.

— Сама се питам. — Тя замълча за миг. — Не съм уверена дали щеше да бъде против. Не, не, сигурно щеше да бъде против. Но не от ревност. Струва ми се, нямаше да бъде способен на това. Просто той не обичаше крайностите. Аз също не ги обичам, но никога не съм имала възможност да прекалявам освен с ядене. — Тя се потупа. — Виждаш ли последиците? Разбира се, все още бих могла да мина за красавица в Персия. Те умират за дебели жени. — После пак заговори за Юлиан: — Той говорил ли ти е за мен по онова време? А по-късно? Когато беше с него в Персия?

Поклатих глава. Не зная защо я излъгах. Може би заради това, че не я обичах. Но дали само заради това?

— Да, предполагах, че няма да ти говори. — Не изглеждаше разстроена. Човек не можеше да не се възхити от силата на нейната себичност. — Преди да замине за Медиоланум, той ми обеща, че ако остане жив, ще се ожени за мен. Противно на това, което се разказваше, той не знаеше, че съм забременяла. Никога не му казах. Но му казах само, че искам да бъда негова жена, макар че няма да бъда огорчена, ако Констанций има свои планове за него, каквито естествено имаше. О, какво момиче бях аз!

— Обади ли ти се след това?

Тя поклати глава.

— Нито дори с писмо. Но наскоро след като стана император, нареди на новия проконсул на Гърция да ме посети и да попита дали желая нещо. Никога няма да забравя израза на лицето на проконсула, когато ме видя. Само един поглед бе достатъчен, за да се увери, че е невъзможно някога Юлиан да се е интересувал от тази дебела дама. Така бе изненадан, горкият човечец… Мислиш ли, че Юлиан знаеше за нашия син? Не беше много голяма тайна.

— Предполагам, че не знаеше — отговорих аз. И, струва ми се, наистина не знаеше. Аз, разбира се, не съм му казвал нищо, а кой друг би посмял да му каже?

— Виждал ли си жена му?

Кимнах.

— В Галия. Тя беше много по-възрастна от него. И много грозна.

— Така чувах и аз. Никога не съм го ревнувала. В края на краищата той бе принуден да се ожени за нея. Наистина ли остана целомъдрен след смъртта й?