Гор Видал - Юлиан

Празникът трае девет дни. Първият ден беше горещ и изтощителен. Възвестиха началото на тържествата и свещените предмети бяха донесени от Елевзин в Елевзиниона, малкия храм в подножието на акропола, където между другите интересни неща се пази пълен списък на личното имущество на Алкивиад, иззето, когато той една вечер се напил и осквернил тайнствата, като имитирал тайните обреди на ъгъла на една улица. Свещените предмети се съхраняват в специални гърнета, завързани с червени панделки. Поставят ги в Елевзиниона, откъдето ги връщат в Елевзин с главната процесия на петия ден.

На втория ден се изкъпахме в морето и всеки изми прасето, което бе купил за жертвоприношението. Аз избрах брега при Далерон и едва не изгубих прасето, което бях купил за шест драхми. Наистина е изключителна гледка да наблюдаваш няколко хиляди души да се къпят в морето, прегърнали квичащи прасенца. Третият ден е денят на жертвоприношението, което продължава до късно през нощта. Четвъртият ден е посветен на Асклепий: стои се вкъщи. На петия ден процесията тръгва от Дипилонската порта към Елевзин.

Беше действително приказна гледка. Едно изображение на бог Ях, сина на Деметра, изправено в дървена кола, води процесията. Тази част от церемонията е посветена на него. Въпреки че обичаят изисква всеки да върви пеша до Елевзин, повечето от по-заможните отиват дотам в носилки. Аз тръгнах пеша. Стражите ми почнаха да се оплакват, но аз горях от възторг. Бях увенчан с венец от мирта и носех не само свещеното клонче, вързано с вълна, но също и както изисква традицията, нови дрехи в една торбичка, метната през рамо. Макрина ме придружаваше.

Беше облачен ден и пътуването беше по-приятно, отколкото е обикновено по това време на годината. В процесията участвуваха около хиляда души, ако не се броят любопитните зяпачи; между тях имаше и известен брой галилеяни, които ни кълняха, че сме безбожници.

В предградието на Атина, малко встрани от главния път, Макрина ми посочи няколко стари постройки.

— Това е най-прочутият публичен дом в Гърция — рече тя с удоволствие, както винаги, когато говореше за такива неща. — Светилището на Афродита.

Изглежда, че хора от цял свят посещават светилището, където срещу известна цена могат да се забавляват с „жриците“, като твърдят, че това било свещен обред. Всъщност то си е чиста масова проституция. Няма нищо на света, което бих порицал по-строго.

Малко след светилището имаше един стар мост. Там започнаха изпитанията. Край перилата на моста стояха мъже, чиито лица бяха забулени с качулки. По стара традиция те трябва да напомнят на самомнителните за недостатъците им и да порицаят гордостта им. Утеших се с мисълта, че Адриан и Марк Аврелий ме бяха предшествували на този мост. Щом те са могли да изтърпят това унижение, защо да не мога и аз да го изтърпя.

— Няма да е толкова страшно — опита се да ме успокои Макрина. — Прекалено много се страхуват от Констанций.

Но аз си спомних как бяха осмивали Адриан за любовта му към Антиной и при това Адриан е бил император, а не просто братовчед на императора. Когато наближихме моста, почнах да се изпотявам. Всички бяха вперили очи в мен. Забулените в качулки мъже — около тридесетина на брой — току-що бяха измъчили един местен магистрат и сега се обърнаха към мен. Макрина държеше здраво ръката ми. Със силно разтуптяно сърце и наведени очи бавно тръгнах по моста. Обсипаха ме със страхотни подигравки и ругатни. Най-напред се опитах да не ги слушам, но веднага си припомних, че това унижение е съществена част от тайнствата: целеше да се смири гордостта на човека. Дадох ухо: най-много ме обвиняваха в двуличност и лицемерие. Не съм бил истински учен; бил съм позьор; приличал съм на козел; бил съм страхливец и съм се боял да служа във войската (това не го очаквах). Ненавиждал съм галилеяните (това ме поразтревожи, но за щастие го извикаха само веднъж). Все пак мъчителите ми изповядваха правата вяра и нямаха основание да ме упрекват, загдето не обичам галилеяните.

Най-сетне преминах моста. Изпитанието свърши. Чувствувах се пречистен и дишах с облекчение. (Най-лошото никога не е толкова лошо, колкото човек очаква.) Останалия път до Елевзин изминах пеша и Макрина, която вървеше до мене, непрекъснато мърмореше. Присмиваше ми се не по-малко от хората на моста. Но колкото повече приближавахме до Елевзин, толкова повече ме обземаше някакво чувство на упование, така че нищо не можеше да развали настроението ми.