Гор Видал - Юлиан

— Но галилеяните не са прави.

— Кой може да докаже?

— Омир. Хилядите години на истинска вяра. Нима може да повярваме, че не е имало бог до появата на онзи дърводелец, който бунтувал простолюдието преди триста години? Глупаво е да се мисли, че през най-великите си времена човечеството е било без богове.

— Спори за това с близнаците — рече Макрина; по-нататък говорихме за неща, за които няма смисъл да пиша.

Следните три дни надминаха всяко въображение. Посветен бях във всичките тайнства, включително и в последното и най-строго пазеното. Видях това, което се представя; това, което се показва; и това, което се изрича. Видях страданията на Деметра, как Персефона слиза в подземния свят и как се дава зърното на човечеството. Видях света такъв, какъвто е и какъвто ще стане. В Телестриона се освободих от страха си от смъртта, когато видях свещените предмети, блеснали в ярка светлина. Това беше истината. Повече не мога да пиша. Забранено е да се разкрива това, което човек е видял и чул през двете нощи, прекарани в Телестриона. Но ще направя обща преценка в противоречие на Аристотел, който писа: „Онзи, който бъде посветен, не научава нищо; той по-скоро изпитва известни чувства и изпада в особено душевно състояние.“ Най-напред човек трябва да оспори предпоставката, че едно ново чувство не е нещо, което се научава. Аз бих казал, че то се научава. Във всеки случай още не съм срещнал човек, посветен в тайнствата, който да не е научил нови неща за живота; не само за живота, който живеем, но и за този, който идва след смъртта. Толкова логично е онова, което се разкрива през двете нощи, че човек се пита учудено как не го е знаел дотогава. А това ми доказва истинността на всичко видяно, чуто и показано. Ние сме част от един безкраен кръговрат, от лъчезарната спирала на живота, загубена и наново намерена, спирала от смърт към живот… Но ето че почвам да разказвам прекалено много.

Приск:Той изобщо разказва твърде много. Но в това се състоеше чарът му, освен когато прекаляваше и ставаше досаден. Зная, че и ти си бил посветен в Елевзин и несъмнено имаш същото отношение като Юлиан към онова, което се разкрива там. Моето отношение обаче не е такова. Може би и аз, ако бях преминал през всички нелепости на посвещението, щях да стигна до някакво „откровение“; но доста се съмнявам. Някои хора са прекалено груби и вулгарни, за да могат да почувствуват тайнствата. Аз съм един от тях. Разбира се, днес можем да пишем по-свободно за мистериите, защото те вече наближават края си. Очаква се императорът да ги забрани, щом реши, че моментът е политически удобен. Естествено владиците горят от желание да унищожат Елевзин и за мен това е единственото съображение за запазването му.

Мистериите не ме вълнуват, защото ги намирам неясни и защото създават у хората неоправдани надежди. Не желая да се превърна в нищо след една година или след една минута, или когато дългият ми живот изобщо завърши (естествено на мен той съвсем не ми се струва толкова дълъг, дори го намирам прекалено къс). И все пак подозирам, че съдбата ми е да се превърна в „нищо“. Пък и ако беше вярно обратното, какво бих могъл да сторя? Да вярва човек, както вярваше горкият Юлиан, че е измежду избраните благодарение на една церемония, която трае девет дни и струва около петнадесетина драхми — като не смятаме дребните разходи, — означава да се поддаваме на същите глупости, на които се поддават християните: ожесточена нетърпимост и налудничави суеверия.

Едва сега, след като прочетох за разговора на Юлиан и Макрина в Елевзин, си дадох сметка колко разумна жена е била тя. Можеше да му стане добра съпруга. Винаги съм мислел, че подобно на всички жени тя му е казвала само това, което той е искал да чува. Посвоему тя беше рядка жена; но все пак не ми се нравеше.

Останалият престой на Юлиан в Атина мина без особени събития. Той беше популярен. Софистите се стремяха да спечелят благоволението му. Интересно е как хора, уж посветили живота си на философията и духовния живот, се стремят към властта; преструват се, че презират властниците, а винаги нещо ги влече към тях. И когато владетелят е приветлив и обича философията, както Юлиан, опитите им да го спечелят изглеждат още по-недостойни.

Либаний:Колко е типично това за Приск! Едва сдържа завистта и злобата си, загдето имах влияние над Юлиан. А аз се интересувах от Юлиан не за някакви облаги. Как може да ме подозира някой в подобно нещо? Когато отказах титлата преториански префект, аз заявих, че званието софист ми стига. Мнозина си спомнят жеста ми не само тук, в Антиохия, но и навсякъде, където се уважава философията. Тези от нас, които желаят да водят хората по пътя на мъдростта, отговарят на всяка диреща душа, независимо от това дали към тях се обръща принц или просяк. Понякога, както беше случаят с Максим, Юлиан правеше погрешен избор, но, общо взето, той общуваше с най-добрите умове на нашето време. А що се отнася до забележките на Приск за Елевзин, намирам ги отвратителни, да не кажа безбожни. Цицерон, който едва ли е вярвал на суеверия, е писал, че ако дори всичко друго, което Атина е дала на света, изчезне от земята, Елевзинските тайнства са достатъчни, за да бъде човечеството вечно благодарно на Атина. С възрастта Приск става все по-зъл. Завистта го гризе и тормози. Той никога не е бил истински философ. Просто го съжалявам, като чета жлъчните му забележки.