Гор Видал - Юлиан

— Старите богове, изглежда, действително са ни изоставили; винаги съм допускал възможността боговете да престанат да се занимават с човешките дела, колкото и да е ужасно да се признае това. Но философията не ни е изневерила. От Омир до Платон и чак до Ямблих философията определя истинските богове в тяхната многоликост и мощ; те всички произтичат от истината, те са множество, което се съдържа в единния Бог. Или както писа Плотин: „По своята природа душата обича Бога и се стреми да се слее с него.“ Докато съществува човешката душа, съществува Бог. Това е толкова ясно.

Давах си сметка, че държа реч пред най-красноречивия човек на света, но не можех да спра. Дремещите наоколо ученици се понадигнаха и ме загледаха изненадано. Сигурно са помислили, че съм луд, тъй като размахвах ръце, както често правя, когато се разпаля. Но Прохерезий продължаваше да се държи благосклонно към мен.

— Вярвай това, което смяташ, че трябва да вярваш — заключи той.

— Но и ти вярваш в същото. Вярваш в това, в което аз вярвам. Не би могъл да преподаваш, ако не вярваше.

— Аз виждам нещата по друг начин, там е цялата разлика. Опитай се да видиш нещата такива, каквито са. Това учение е вече пуснало корени. Християните управляват света чрез Констанций. Почти тридесет години те притежават богатства и власт. Няма да се предадат лесно. Късно идваш, Юлиане. Ако ти беше Константин и ако разисквахме същите тези въпроси преди четиридесет години, тогава бих ти казал: „Удари ги! Обяви ги извън закона! Възстанови храмовете!“ Но днес са други времена. Ти не си Константин. Те владеят света. Най-доброто, което можем да направим, е да ги цивилизоваме. И затова продължавам да преподавам. Затова не мога да ти помогна.

И тогава го почитах, и днес го уважавам. Ако все още е жив, когато завърши този поход, ще го потърся пак, искам да поговоря с него. Как всички се стремим да печелим хора за собствената си кауза!

Завърнахме се в дома му като двама заговорници. Между нас вече съществуваше връзка, която нищо не можеше да скъса, защото всеки беше казал на другия опасни истини. В нашето приятелство се примесваше страх и това го правеше по-интересно.

Учениците отново се бяха събрали в полутъмния атриум и както винаги ожесточено спореха в един глас. Замлъкнаха, щом ни видяха да влизаме. Предполагах, че моето появяване ги изплаши. Но Прохерезий им каза да се отнасят към мен както към всеки друг ученик.

— Не че той е като всеки друг, разбира се, въпреки брадата му и старите му дрехи. — Те се засмяха. — Той е различен от нас. — Тъкмо щях да кажа, че дори Константиновото семейство прилича донякъде (макар и не много) на човешко семейство, когато той продължи: — Юлиан е истински философ. Той е решил да стане това, което ние трябва да бъдем.

Думите му бяха приети доброжелателно. Едва на следния ден проумях иронията на тази фраза.

Макрина ме хвана за ръката и рече:

— Трябва да се запознаеш с Приск. Няма по-неприятен човек от него в Атина.

Приск седеше на едно столче, заобиколен от ученици. Той е мършав човек, със студен израз на лицето, висок почти колкото Прохерезий. Когато го наближихме, той стана и измърмори:

— Добре дошъл.

Радвах се да срещна този велик ретор, за когото бих чувал толкова много. Той е така известен с хумора си, както и с двусмислените си забележки. Нищо не може да го възпламени, докато аз често се разпалвам от най-незначителни неща; може би това беше причина да се сприятелим от първия миг. Сега той ме придружава в Персия.

— Опитай се да го притиснеш о стената по кой да е въпрос — ми рече Макрина, като хвана слабата ръка на Приск, сякаш ми предлагаше да се преборя с него. — Ние считаме, че никой не може да се изплъзне от спор по-майсторски от Приск. Той никога не спори.

С израз на досада, който ми е вече така познат (и от който се боя, когато е насочен към мен), Приск освободи лакътя си от ръката на Макрина.

— Защо да споря? Зная какво зная. А хората бързат да ми кажат каквото те знаят или мислят, че знаят. Няма място за спор.

— Но сигурно си съгласен, че при спор се раждат нови мисли. — Разбира се, това беше наивно от моя страна, но все пак настоях: — Сократ е водел слушателите си към мъдростта чрез спор и диалози.

— Тези две неща не са съвсем еднакви. Аз преподавам чрез диалози или поне се опитвам да го правя. Но споровете са порокът на този град. Устати хора винаги могат да надвият в спор много по-мъдри от тях, които нямат дар слово. Днес само стилът има значение; никой не обръща внимание на съдържанието. Повечето от софистите са актьори, дори нещо по-лошо — адвокати. И за да ги чуят, младежите плащат, както се плаща на улични певци.