Гор Видал - Юлиан

Грегорий твърди също, че още навремето знаел, че Юлиан е прикрит елинист и тайно крои заговор срещу християнството. Това направо е невярно. Може да е отгатнал първото (въпреки че се съмнявам в това), но съм уверен, че не е могъл да знае за някакъв Юлианов заговор срещу държавната религия, защото по онова време Юлиан въобще не се занимаваше с никакви заговори. Той беше непрестанно под наблюдение. Искаше единствено да спаси живота си. И въпреки това Грегорий пише: „Казах му дословно: «Какво зло се таи в римската държава», като преди това му бях споменал, че се надявам да се окажа лош пророк.“ Да се изрече такова нещо, бе равносилно на измяна, тъй като Юлиан беше престолонаследник на Констанций. Ако Грегорий някога е предричал подобно нещо, той сигурно го е прошепнал на ухото на Василий, когато са били в леглото.

Колкото и да е забавна забележката на Юлиан за Макрина, тя е неискрена. На съответното място ще ти кажа истината, а ти ще решиш дали е уместно да я използуваш или не. Това, което Юлиан съобщава, е вярно само донякъде. Предполагам, че е искал да защити името й, пък и собствената си чест.

От време на време виждам Макрина. Тя никога не с била красива. Сега е направо грозна. Но и аз съм погрознял. Пък и целият свят е остарял и погрознял. Обаче по онова време Макрина беше най-интересното момиче в Атина.

Дори днес се възхищавам от Прохерезий. Казвам „дори днес“, защото той е галилеянин и се обяви срещу едикта, с който забраних на галилеяни да преподават класическа философия и литература. Той се оттегли, въпреки че му оказах особено внимание, като постанових, че тази забрана не се отнася до него. Когато го срещнах, той бе най-известният ретор в града от четиридесет години. Живееше в голяма къща близо до реката Илисос. По всяко време на деня тя е (тоест беше) претъпкана с ученици, които го питаха за разни неща или отговаряха на въпросите му.

Отначало стоях в дъното на слабо осветената, претъпкана с хора стая и наблюдавах Прохерезий, който се бе удобно разположил на голям дървен стол. По това време той бе осемдесетгодишен, висок, як, широкоплещест, с изключително живи очи, подобни на очите на Макрина, племенницата му. Косата му беше гъста и бяла; на челото му падаха къдрици, подобно на морска пяна, изхвърлена на брега. Беше красив човек, а и гласът му отговаряше на външността. Прохерезий бе толкова красноречив оратор, че когато братовчед ми Констанс го изпратил с някакво поръчение в Рим, там не само го признали за най-красноречивия оратор на света, когото някога са чували, но и му издигнали бронзова статуя на форума с надпис: „От Рим, царя на градовете, на Прохерезий, царя на красноречието.“ Споменавам това, за да изтъкна каква необикновена дарба имаше той; защото населението на Рим е най-преситеното на света и всичко го отегчава. Поне така казват всички. Аз сам още не съм бил в столицата си.

Прохерезий утешаваше един ученик, който се оплакваше от бедността си:

— Ни най-малко не защищавам нищетата. Но на младини тя се понася по-леко. Тогава тя е солта на живота. Когато дойдох за първи път от Армения в Атина, живеех с един приятел на един таван близо до улицата на месарите. Двамата имахме едно наметало и едно одеяло. През зимата деляхме деня на смени. Когато той излизаше с наметалото, аз лежах под одеялото. Когато той се връщаше, аз взимах наметалото, а той се пъхваше на топло под одеялото. Нямате представа колко е полезно това за стила на един ретор. Съчинявах тъй красноречиви речи, че когато ги произнасях, тракайки зъби под старото одеяло, сам се просълзявах от умиление.

Из стаята се разнесе весел шепот. Имах чувството, че това е любимата му история, която той често разказва.

Тогава Грегорий се приближи до него и му прошепна нещо на ухото. Той стана. Просто се сепнах, когато видях гигантския му ръст.

— Имаме гост — рече той на другите ученици. Всички обърнаха очи към мене, докато аз гледах притеснено пода. — Доста известен учен. — Въпреки иронията думите му прозвучаха дружелюбно. — Братовчед на един мой стар приятел, сега покойник. Колеги, това е благородният Юлиан, наследник на земния свят, както ние сме (или поне се опитваме да бъдем) наследници на духовния.

За миг настъпи смут. Повечето от учениците не знаеха дали да се държат към мен като към член на императорското семейство или като към техен колега. Мнозина от седналите станаха; някои се поклониха; други просто ме зяпаха с любопитство.

Макрина ми пошепна на ухото: